Заради Париж, дъжда и свободата

Париж не е като другите градове. Сутрините, вечерите, дъждът. Няма в света друго място като Париж. Париж – място на страдащите, нещастните, влюбените, вдъхновените, опиянените и обезверените.
Така е и тази сутрин. Студена декемврийска сутрин. Дори не се е развиделило. Уличните светлини, хладният въздух, пустите улици, надеждите, такситата, първите отворени магазини, спортуващите, ранобудните, пияните, закъснелите, неприбралите се. Още по-прекрасен е 16-ти район. Изискани сгради, обитавани от изискани хора с безупречен стил, френска небрежност, пушещи цигари, пиещи отбрани сортове вино, с бежови дивани, рафтове с книги, албуми на Taschen, тъмни очила, кожени палта. Сега е много рано, 16-ти район на Париж очаква поредния спокоен, красив и изискан ден. Петък, 11 декември, 2013-та година.
Именно тази декемврийска сутрин Кейт Бари решава да сложи край на живота си и полита от балкона на „кокетния“ си апартамент, на четвъртия етаж, в най-прекрасния район на най-романтичния град на света.
Кейт Бари е 46-годишна фотографка известна с меланхоличните си пейзажи и черно-бели портрети. Интимни, искрени портрети предимно на актриси и певици. Пред обектива й попадат Летисия Каста, Хелена Бонам Картър, Моника Белучи, Ванеса Паради, Карла Бруни, Тилда Суинтън, Одри Тоту и много други. Нейни фотографии са излизали във водещи френски списания като „Пари мач“, „Ле фигаро“, „Вог-Париж“. Малко преди смъртта си е направила изложба в Париж озаглавена – „Гледна точка. Портрети. Все още живот.“
Полицията нахлува в заключения отвътре апартамент на Бари, където са открити антидепресанти. Няма грабеж, нито влизане с взлом. Няма и бележка. Самоубийство.
Макар снимките й да не са разпознаваеми като тези на Хелмът Нютън или Ани Лейбовиц, Кейт Бари може да се гордее с твърде успешна кариера и професионална реализация.

Орели Филипети, по това време френски културен министър, дава изявление веднага след трагедията, в което съобщава, че чувствителността и крехкостта на Кейт „изумяваха всички ни“, определя фотографиите й „като изтънчена игра на светлина и композиция“ и завършва с увереността, че „целият френски народ е със семейството на Кейт в този изключително труден момент.“
Кейт Бари е родена в Лондон на 8 април 1967 година. Баща й е английският композитор Джон Бари известен с музиката си за филмите за Джеймс Бонд. Майка й е скандално и нестихващо известната и неостаряваща Джейн Бъркин. Родителите й се разделят в годината на раждането й и Бъркин взема дъщеря си във Франция, където слага началото на легендарната си и вдъхновяваща любов със Серж Генсбур. Само французин би могъл да разбере култа към това семейство. Статута, който имат във Франция е като на богове. Като че ли олицетворяват всичко, което французите боготворят – талант, финес и малко отчаяние.
Няколко години по-късно се ражда Шарлот, полу-сестра на Кейт, в момента известна актриса и певица.
Серж и Джейн не обичат да си стоят вкъщи. Тъкмо е излязъл безсмъртния им хит „Je t’aime… moi non plus“ („Обичам те… не и аз“). Серж написва песента в отговор на молба на Бриджит Бардо „да създаде най-романтичната песен, която той може да си представи“. Заглавието му хрумва от изказване на Салвадор Дали: „Пикасо е испанец, аз също. Пикасо е гений, аз също. Пикасо е комунист, аз също не.“
Интересът към звездното семейство е огромен. Години наред Генсбур/Бъркин са първата двойка на Франция. „В детството ми ме снимаха много. Възприемах това като грубо нахлуване. Може би затова по-късно пожелах да бъда от другата страна – исках да се скрия. И да оцелея“, споделя Кейт.


До 13-тата си година Кейт не познава баща си. Дори смята, че е мъртъв. Той се свързва с нея след раздялата на Джейн и Серж. „Тази среща ми помогна не за друго, а за да намеря себе си. Винаги съм се чувствала англичанка, за разлика например от сестрите ми. Да се запозная с баща си, типичен англичанин, беше стъпка към това да се приема.“
Странно, но Серж възприема тази среща като предателство. За щастие отношенията им се нормализират преди смъртта му през 1991 година.
Джейн изоставя Серж през 1980 година и се събира с френския режисьор Жак Доайон, от когото е третата й дъщеря Лу, най-малката сестра на Кейт, също известна актриса и певица.
На 17 години Кейт е изпратена в рехабилитационен център заради зависимостта си към успокоителни, алкохол и наркотици. По-късно самата тя открива такъв център в покрайнините на Париж. Лечението и раждането на сина й Рамон (1987 г.) я стабилизират, но смъртта на партньора й, също зависим, която съвпада с тази на Серж отново я изкарва извън релси.
С връзките на майка си е приета в колеж, като целта й е да стане професионален моден стилист. Скоро разбира, че това не е за нея и на 28 години окончателно намира призванието си – фотографията.
„Серж имаше полароиден фотоапарат и постоянно снимах с него. Изображението се появяваше веднага – като магия. Снимах сестрите си. Беше ми трудно да осъзная, че фотографията може да бъде и професия, възприемах я като игра.“
Седмица преди самоубийството Джейн Бъркин дава интервю, в което споделя, че Кейт най-много прилича на нея. „Кейт направи изложба, много се гордея с нея. Всичко с Кейт е наред, тя е добре.“
Със сигурност не е лесно да живееш в сянката на известното си семейство. „Винаги съм била разпознавана заради семейството ми – майка ми, доведеният ми баща, баща ми, сестрите ми. Сега се надявам хората да ме харесат поне малко заради мен и заради работата ми.“
Помолена да опише дъщерите си с по една дума Джейн отговаря – „за Лу- любопитство, за Шарлот –мистерия и за Кейт – емпатия.“
Интелигентна и чувствителна, отраснала сред индивидуалисти и бунтари, Кейт прави своя свободен личен избор.
Запитана приживе кое е най-хубавото в това да живееш в Париж отвръща простичко – дъжда.