Под чертата

fon.1fon.1Неда:  Не  ме разбирайте погрешно. Вие като   психолог, така да се каже тънък познавач на човешката душа, разбирате, че е нормално на 20 години да се чувствам объркана. Само дето все това слушам – от възрастта е. Когато бях на 10 и така се стягах, че никой не можеше да ме вдигне от земята, после на 15, когато с приятелките ми си пускахме езици и сега, когато кандидатствах в НАТФИЗ.
Психолог: Миналия път каза, че си искала да станеш актриса.
Неда: (засмива се истерично) Знаете ли, баща ми ме доведе тук, но сега започва да ми харесва. Вие, естествено, не разбирате, пък и няма как. Никой не разбира. Като малка бях толкова срамежлива. Болезнено. От тези деца, дето чак дразнят, че са толкова смотани. После започнаха да ни дават есета. Един ден госпожата се разплака на мое есе. Всички бяха шокирани. Исках да стана писателка, бях убедена, че ще бъда гениална като писателка. Естествено, нищо не правех. Просто очаквах един ден да напиша гениален роман. Както бях срамежлива в гимназията станах твърде ексцентрична. нищо не можеше да ме спре. Най-сетне хората ме слушаха. По това време открих киното. Най-великото нещо. Седях в салоните и си мислех, че аз също виждам нещата така- светът около мен, подреден от мен. Реших да стана режисьор. Но трябваше да комуникирам с актьорите. Така се записах на школа. И изведнъж разбрах, аз трябва да бъда актриса. Виждате ли това лице – създадено е за близки планове. И така, кандидатствах в академията – аз, Неда  (кикоти се), луда работа. И минах трите кръга, трети кръг е на голяма сцена. Но ме оставиха под чертата. Знаете ли какво е да си под чертата? Прокълнат завинаги да си висиш там!
Психолог: Е, можеш да пробваш и догодина.
Неда: Глупости! Никога вече! Работата е там, че глупаците ме обезвериха, смачкаха ме. Видях, че миналия път записахте, че според Вас страдам от преувеличена самооценка. Дори да е вярно, сигурна съм, че съм по-интелигентна от професора, дето взимаше клас. Вие наистина не разбирате. Не мога да си забравя материалите – драматичен монолог, комедиен монолог, проза, стихотворение, песен, танц, басня! Стихотворението ми се казваше „Фуга на смъртта“ на Паул Целан. И така нареченият корифей на българския театър не го беше чувал, той въобще не е подозирал за съществуването на Паул Целан. Попита ме кога е писано. Аз отвърнах, че е след Втората световна. „А, да усетих, че е нещо свързано с евреи“.Така каза. Какъв самодоволен тъпак. Впрочем, слава богу, че не ме приеха! Сама ще се справя! Сама, сама, сама. Сега се записах на школа по режисура, ще правим 5-минутно филмче.
Психолог: Разкажи ми повече.
Неда: Искам аз да играя във филмчето, ще снимам лицето си в много крупен план. И само това – 5 минути. Дълбоко, искрено и въздействащо. Боже, разбирате ли, този провал не ми дава мира. Не знаете какво натоварване е. Момичетата от НАТФИЗ минаваха бохемски облечени и любезно ни пожелаваха успех. После излизаха по чорапки и работно облекло и жадно дърпаха цигари. Исках само да съм като тях. Вярно, плоска мечта, но защо по дяволите мечтите трябва да са дълбокомислени. А сега уча скандинавистика в Софийския. Аз!? Представяте ли си, такава топла натура. Уча шведски, за Бога. Нищо не разбирам. Очаквах повече от скапания живот, това ли е животът? Исках само да потъна в друг свят, но не ме пуснаха. Всичко се скапва. Поетът, за когото Ви говорих ме заряза и написа унизително стихотворение за мен.
Психолог: Хм, разкажи ми повече.
Неда: Мразя го! Ще ми се да ги убия всички. Ходих с фотограф, музикант, поет и драматург. Е, признавам всичките бяха талантливи, но всичките ме зарязаха, Боже, какво ли съм си мислела, вероятно, че талантът се предава по полов път. Хаха. Имаме ли още време?
Психолог: Да, още малко. Какво смяташ да правиш по-късно?
Неда: Не знам, нямам представа. По цял ден си мечтая как триумфирам и всички си признават, че са сбъркали. Както, когато бях малка. Искам, искам да, не знам, да дишам свободно. Разбирате ли, трябваше да танцувам. Избрах да е на песен на Том Уейтс. През цялото ми тяло минават тръпки, но аз не се движа. Свършва танца и професорът се провиква : „Неда, не съм виждал танц, в който човек не си вдига краката от земята! Ти как наричаш такъв танц? (хо хо хо)“, „Епилептичен“ – отвърнах му аз. И той млъкна. Нищо не можа да каже. Веднъж, май на трети кръг, сподели, че съм невротична и имам интелигентно излъчване. Интелигентно излъчване (!), като че съм някоя счетоводителка. И всички махват с ръка. Забрави. Голяма работа. Че това забравя ли се? Драматичният ми монолог беше на Бергман. При добро желание след 4 години ще го казвам в оригинал. Плаче ми се. Разбирате ли? Нищо не разбирам. Къде сбърках? Дали са си помислили че съм луда? Вярно, понякога плюя, имам невродермит и пристъпи на неконтролируемо клатене, но освен това съвършена дикция, плътен глас и вижте това лице! Майната им! Майната им! Майната им! Говоря си сама по улиците, продължавам да си усъвършенствам монолозите, повтарям „шкодеспеларе“ до изнемога. Това е актьор на шведски. Ще се побъркам. Баща ми иска да ме прати при баба и деде в Петрич. А пък на изпитите ме накараха да изиграя селянка. Боже Господи, вие луди ли сте? Грейс Кели да е играла селянка? Вместо да следват линията на собствената ми индивидуалност. Естествено, нямам вина, че са невежи, но ще си платят за дето ме оставиха под чертата. Нали се сещате, както е казвал Стриндберг :“Внимавай, ще се видим в следващата ми пиеса!“ (кикоти се)
Психолог: Неда, защо толкова много искаш да станеш актриса?

Неда: Ох, боже, не знам. Вече дори не го искам толкова. Страх ме е. Това е. От всичко ме е страх. Ако играя ще съм смела, безразсъдно смела. Аз, малкото глупаво момичето, което нищо не умее и вечно става за смях! Пък и тогава ще има смисъл. ще има смисъл от ръцете ми, от очите ми. Никой няма право да ни слага под чертата. Макар че в списъците на нацистите спасените евреи са били под чертата. Може би е за добро. Искам да погледна право в камерата и да кажа на всички братя по съдба, че университетите са за тъпаците. Че никой не може да ни научи на нещо, което вече знаем. Искам да имат кураж. Искам да знаят, че последните ще бъдат първи. Искам да го разберат чрез лицето ми. Искам губещите да знаят, че са по-важните, че без тях нямаше да има победители. Разбирате ли, дори да не стана актриса, дори да полудея, оплешивея и да плюя храчки постоянно искам да знам, че за една единствена секунда, дори по-малко, съм спряла това безпокойство. Тази вечна болка в корема.

 

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*