Най-жалкият човек, когото съм срещал

 

sally.123– Знаеш ли какво искам?
Издиша дима театрално и прехапа устни. Същинска Сали Боулс, с късата си коса, големи очи, налудничави приказки.
– Не – рекох аз.
– Искам някой ден да бъде толкова известна, че ако се разболея от Алцхаймер и изляза на улицата, нали разбираш, забравила дори защо съм излязла и попитам първия срещнат коя съм, веднага да ми отговори.
В стаята беше толкова задимено, едва дишах. Кимнах.
– Ако имам дъщеря ще я кръстя Натюрел. Сещаш ли се този филм „25-ият час“ с Едуард Нортън?
Имаше нервни тикове, постоянно кършеше ръце.
– Не – рекох аз.
– Там има една сцена. Едуард Нортън е… не знам, не помня, нещо като дилър. И той трябва да влезе в затвора след един ден. Той е много влюбен в приятелката си, Росарио Доусън я играе. И се чуди дали тя не го е предала. Накрая се оказва, че не го е предала тя. И си спомня разни неща. Когато се запознават тя е още ученичка и се люлее с приятелката си… . И той я е забелязал и отива при тях. И приятелката й казва „ Хайде Нат, да тръгваме.“ И й прошепва, че този е опасен. Но тя й казва – „ Ти тръгвай, аз ще дойда.“ И когато остават двамата, Едуард Нортън й казва: “Нат? Как се казваш– Натали, Наташа, Наталия?“ и изброява още имена, а тя го поглежда и казва – Натюрел…
– Натюрел е хубаво име.
В другата стая се чуват откъслечни разговори, музика. Тя се смее почти непрестанно, много се смее. Господи, колко се смее това момиче.
– Всичко понякога е много скучно, нали? –казва изведнъж.
– Не знам – отвръщам. Идва ми да кажа, че самият аз съм скучен, че хората на купона са скучни, че родителите ми са скучни, че животът е скучен, че дори този разговор ме поболява от досада. Но няма да е честно. Не е честно и не е вярно.
– Една френска писателка казва, че не може да си представи, че има скука в свят, в който съществуват прозорци. Аз мисля, че скуката е лукс. Както и отегчението.
–  Значи искаш да бъдеш известна?
Спомних си, когато се събудих сутринта и не знаех, че ще я срещна. Помислих си, ти си на 23 и си най-жалкият човек, когото съм срещал. С твоята глупава срамежливост и сплъстен бретон. С твоя гняв. С твоите нервни пристъпи. С това, че можеш да крещиш само на майка си. С твоето вечно колебание. С огромното ти, дебело его.
– Ами, да. Би било супер. Странно е,… защото често си мечтая, че триумфирам и всички, които са ме отхвърлили или…са ме унижавали –тя се усмихва – осъзнават грешката си. Глупаво е нали, защото… тези хора не ме интересуват. И постоянно гледам всички онези актриси. Просто, мисля че…, предполагам  че сигурно е хубаво да се превърнеш в мечта.
Тя е очарователна. Наистина очарователна. Кой хвърля зара?
– Да си тръгваме – казва – лошо ми е.
Навън е студено. Лицето й е тебеширено бяло, а погледът отнесен.
– Беше ми приятно, че се запознахме. И че си поговорихме.
Тя ме прегръща. Смес от цигарен дим, уиски, младост, тежък парфюм. И после си тръгва.
Трябваше да я попитам дали не иска да я изпратя. Или да пием по още едно някъде. Но нали пихме предостатъчно.Трябваше да й кажа, че искам да пиша. Че искам да стана велик писател. Искам да стана велик писател. Нямаше да й го кажа, нямаше да й го кажа и с опрян в челото пистолет.
Започвам да треперя. Трябва да тръгна, трябва да вървя, иначе ще умра от студ.

sally

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*