Огромното палто

снимка: Hedi Slimane

Започнах да ходя там всеки ден след работа. Аз съм на 29, вече оплешивявам.  Всички започнаха да изперкват. Стрес, тревожност, паника. Празнотата. Това ли е? Не, мерси, няма да се подлудя заради това.

Та отивам аз там. Просто не мога да се прибера веднага след работа. То е все едно смърт. Все едно предателство към това, че все пак съм създаден, предателство към твореца. Да, аз съм вярващ. А празнотата?

Отивам в бара, той е близо до „Свети Седмочисленици“. Поръчвам си уиски и сядам. Винаги е 17:30. Барът е дървен, тъмен, харесва ми, успокоява ме, уискито ме отпуска, пия само по едно. Само-по-едно. Собственикът не ме забелязва. Той е поначало някак недодялан, липсва му всякакъв финес, изтънченост. Творецът го е лишил от стил и  въображение. Но кой съм аз да говоря така? Трябва да се освободя от подобни мисли. Мислите са опасни. Аз ли не го знам.

Идвам вече 6 месеца. Всеки работен ден след работа. В 17:30 барът е празен. Хората идват към 6. Харесва ми как получават напитките си. Ритуално е. Трогателно. Умилително. Когато те се появяват, тя си тръгва. Винаги, неизменно седи в ъгъла. Започна да идва преди около три седмици. Когато аз влизам, тя вече е там. Веднъж беше с книга. „Поетика на пространството“ на Башлар.  Има къса коса, кестенява. Малко, бледо лице, тревожни очи и устни, които се движат, когато чете. Обикновено носи широки пуловери, веднъж беше с шапка. Винаги пие кафе със студено мляко. Черни панталони и спортни обувки, не е много висока и е много слаба, китките ѝ са толкова тънки, контрастират с огромните ръкави, които навива до лактите. Каня се да я заговоря. Всеки ден се каня да я заговоря. Не знам на колко години е. Веднъж ми изглежда много млада, веднъж ужасно възрастна, тревожна, направо изтощена. Един ден ми се стори, че косата ѝ е побеляла. Това беше игра. Беше светлината. Друг ден отблясъците на косата ѝ си играят като подивели деца, като огнени кълба, които се гонят, а после ме преследват насън. Защото струва ми се ние двамата сме онези хора, които попълват празнините и се изправят пред въпросите на днешния ден, които не са никак леки и ни затискат под тежестта на огромни куполи, които падат от небето наобратно.

Господи, чуй рано гласа ми –

на ранина ще застана пред Тебе и ще чакам. (Пс.5:4)

Чудя се как се казва. Катя, Лора, Мария. Какъв е гласът ѝ? Заоблен, глух, приглушен, или звънлив, ясен като утринна молитва или уморен като този на жената от метрото.

Всеки ден искам да я заговоря и всеки ден не го правя. Веднъж си казах, сега е моментът, сега, опитах се да стана, но краката ми тежаха. Вече разбирах тези с паниката и тревожността. Оказа се, че не е лесно. Оказа се, че въобще не е толкова лесно.

Днес ѝ купих цветя, които не ѝ подарих. После дълбоко съжалих. Тя погледна към тях, усмихна се. Навярно помисли, че имам любима, че всеки ден тя ме очаква, а аз прекарвам сладостни самотни часове преди да усетя парфюма й, да милвам косите ѝ, да я пристисна и да прошепна много тихо като мантра „Благодаря ти, Боже“.

Само, ако знаеше. Само, ако знаеше.

В работата забелязаха, че се държа странно. Попитаха ме дали съм влюбен. Да, отвърнах. Влюбен съм.

Любимият ми момент, болезненият момент. Моментът, когато избухвам на хилядите малки частици, от които съм създаден. Моментът на ужасна тръпка, не неконтролируемо удоволствие, на пресъхване, на изтръпване, на световъртеж, на сърцебиене. Моментът на съвършен ужас и на абсолютен покой.

Тя става, грабва черната кожена чанта, мога да видя глезените ѝ, палтото ѝ е подобно на пуловера – огромно. Минава покрай мен и излиза. Оставя уханието си, оставя вибрации, въздухът е пренареден, спасението изглежда постижимо. Дълго време съзерцавам вратата. Има ли врата, има и надежда.

Станах неспокоен. Това, което ненавиждам у съвременниците си. Параноя, несигурност, страх, ужас, тревога.

От два дни не е идвала. Два дълги, кошмарни дни. Цяла нощ се молих. На работа ми направиха забележка. Имам тъмни кръгове под очите. Слабея. Страдам.

Няма я от седмица. Събрах сили да попитам собственика. Подпрях се на бара. Той ме погледна съсредоточено и въздъхна.

„Ако е писано, ще се върне“.

Беше невъзмутим.

Никога не съм го харесвал.

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*