Кой ще отиде на прожекция в 5 следобед, в Дом на киното?

Коремът много ме болеше. Безпокойството, онова лепкаво усещане, че съм неадекватен и че нищо не разбирам и никога нищо няма да разбера. Майка ми беше в кухнята и пушеше първата си цигара за деня

-Още ли не си тръгнал, пак ще ми звънят за неизвинени. – Гласът ѝ беше дрезгав, сухата червена коса стърчеше във всички посоки, откакто баща ми почина тя се носеше на крилете на отчаянието, нещастието, безпаричието и бирата след работа. Не че аз бях по-добре.

Изстисках една пъпка пред огледалото в коридора, навлякох якето, нахлупих шапката, завъртях се и отново се погледнах. Пълен ужас. На спирката ми хрумна една идея. „Ако в автобуса има жена с лилава коса ще поканя Елма на кино“. Елма. Елма. Елма. Небето е гълъбово синьо, не знам защо съм се родил в България. Поне всички сме с износени якета. Откакто баща ми почина не се напушвам с останалите в голямото. Елма има бяла кожа, дойде се в нашия клас тази година. Според Иван е странна и откачалка, но тя просто е прекомерно интелигентна. Не се случва често да срещнеш момиче, което е чело Ромен Гари. А аз обичам Ромен Гари. Говорим си за филми, тя ходи в Дом на киното. Много често ходи на кино сама, носи си бутилка алкохол в чантата, а веднъж  ми заяви, че има подготвени два изхода за бягство. „План А“, рече сериозно, „е самоубийството“. „А план Б“, попитах многозначително „Секта“, отвърна предизвикателно и после се разкикоти.

В автобуса слушам музика, гледам през прозореца и се надявам някъде във времето и пространството да има място, където ще бъда щастлив. Просто да не е мрачно, да не е сиво, да не съм просмукан с цялата тази недодяланост. Когато съм на 30, може би, има време, пъпките ще изчезнат, ще заякна, ще знам как да говоря с жените и ще знам точно какво да правя с тях, как да им доставя удоволствие, ще давам пари на мама, ще ѝ купя апартамент  срещу Докторската, точно където иска, и където преди обичаше да се разхожда, ще се изнеса от Младост и ще се връщам само, за да не се самозабравям, ще обикалям с новата си кола из квартала и ще казвам на момичето до мен – „точно тук стоях, когато разбрах, че баща ми вече го няма.“ Тя ще протегна ръка и ще ме погали по врата. Раните зарастват, успях, успях, успях.

Откакто баща ми почина, съучениците изпитват страхопочитание, белязан съм с голяма трагедия, специален, учителите са по-мили, случайно ме докосват по рамота и нежно казат: „Лило, последна възможност преди да ти напиша двойка за срока“. Няма да ми напишат. Хората не са жестоки. Не са чак толкова жестоки. Вървя и още не съм свалил слушалките. С Елма си разделяме цигара пред входа. Отвсякъде звучи музика, гласове крясъци, дим, разменят се телефонни номера, инстаграми, слюнка, надежди,  въздухът е като жив. Вибрира, виждам го как вибрира.

Елма е много бледа и има сенки под очите. „Добре ли си“, питам я и издишвам дима. „Трябва да ти кажа нещо“, отвръща тя. Отделяме се малко встрани, крясъците са в далечената, въздухът сега е някак синкав. „Знаеш ли го Марио от 12-ти клас“, Аха, кимвам аз, две години по-голям, уверен, с присвити очи, сякаш вечно пресмята нещо, замислил е някаква схема и постоянно си я върти в главата. „Спах с него“, казва тя и ме поглежда все едно очаква укор или похвала. Ще се разрева, заклевам се. Ей, сега ще ревна като магаре и ще си изплача всичкото онова дето още не съм го изплакал. Вдигам рамене и нищо не казвам, за да не ми затрепери гласа. „Беше ми за първи път.“. Тя вади бутилката от чантата и ми я подава. „Не ми хареса, но всички казват, че първия път е така. След като свърши се облече и каза „айде, ще си пишем. Това беше“. „Поне мина“, споделя. Познавам това ѝ състояние, все едно се отделя от реалността и се поставя във вакуум, където може да си поеме въздух.

Часовете прекарвам в състояние близо до кататонен ступор. Марио. Марио. Марио, Марио, който си паркира колата и подвиква на преминващите момичета. Който носи  обувки като на дядо ми, кожено яке и тениски на Филип Плейн. Марио, който си прави прически тип Валери Божинов и гадният му парфюм смърди от хиляда километра. Разбира се, че трябваше да е Марио. Днес се напушвам в голямото.

„Лило“, Елма крещи подире ми, докато вървя към спирката. Смазан съм, какво иска от мен, какво? “Може ли да повървя с теб.” Кимвам и мълчаливо си подаваме бутилката. „Беше малко груб“, тя въздъхва, „Добре де, беше много груб. Аз …“ Усещали ли сте някога напълно противоположни усещания. Като в математиката. Само дето това не е математика. Две противоположни линии, които никога не се пресичат. Само дето се пресичат. Увиват се като змии около врата ми. Когато баща ми почина… не не мога да говоря за това сега. За това не се говори, нямам силите, нямам скеле вътре в мен. Но изпитах гняв и облекчение. Облекчение, че болестта няма да го докопа вече. Че ѝ се изплъзна. И сега. Искам да я прегърна, да я ударя, да я съборя на земята и да натискам лицето надолу, да ѝ причиня болка и в същото време да я успокоя, „не си виновна ти“.  Това е най-добрата ми приятелка и момичето, в което съм толкова влюбен, че. Толкова съм, влюбен, че боли. Боли ме и толкова. Не знам къде, не знам какво е разписанието на болката, не мога да обхвана размерите и траекторията, ту се появява в черния дроб, ту в  сърцето, причинява катастрофи и трусове като сърцебиене, неадекватност, тревога, боли ме и болката започва от малкия пръст на десния крак, за да удари неочаквано, за да ме събори окончателно. Не мога да се боря с тази болка, то не е влюбване, а треска, болест. Боли ме и толкова.

Сядаме на една пейка в парка на CCS. Мамка му, тук няма нито едно дърво. Само хора като сенки, все едно сме умрели. Да бях умрял, по-добре. Всичко е по-добре от това. С Елма пушим и пием мълчаливо. Какво ни има? Дали не си губя ума? Не трябваше да пуша трева. Само това ми трябваше.

Елма пали цигара от цигара. Защо Елма? Защо? „Лило“, тя ме поглежда сериозна е, а очите ѝ плуват. Тя има много големи, много красиви очи. Мога ли да го кажа по друг начин. Много големи, много красиви. Бездънни. Очи, в който да потънеш. Досмешава ме. Как да се боря срещу клишетата, Ромен Гари? Кой се интересува от 16-годишен пъпчив хлапак, който иска да се изгуби в нечии очи, които се дави в тях. Майка ми казва, че луната ми е риби. И това изглежда е голям проблем. „Знам, че си влюбен в мен“, тя го казва кокетно, срамежливо. Какво да направя? Да стана да протестирам, да размахам ръце, да тропам с крака, да изразя насмешка, да я обвиня в мании, делюзии. „Какво говорите, госпожице“. „Но аз искам да си бъдем само приятели. Може би в бъдеще. Сега не мога да те видя така. Аз искам да си споделяме всичко, съжалявам, толкова съжалявам “, тя рухва насред изречението. „Аз съм ужасна. Аз съм ужасен човек, причинявам болка, където и да отида и каквото и да направя. Имам проблеми, толкова много проблеми.“

Но тя няма проблеми. Тя е съвършена. Сега я прегръщам. Поемам си въздух много дълбоко, все едно се гмурвам под вода. „Нищо лошо не си направила. Нищо толкова не се е случило“, размахвам цигарата небрежно. „Всичко си е окей“. „Наистина“, тя се оживява. „Да“, отвръщам, „така мисля“.

В салона няма никой освен нас. Кой ще отиде на прожекция в 5 следобед, в Дом на киното на 6-ти февруари, сряда? Ние. Лило и Елма. Гледаме „Апартаментът“ на Жил Мимуни и двамата сме порядъчно пияни. Героите се гонят, губят, влюбват, предимно се губят. След прожекцията Елма е като замаяна. „Този филм ужасно много ми хареса“, кимам. „И на мен“, Прегръщаме се на спирката, ще си хвана двайската донякъде. „Ще се видим утре, нали“, кимам отново. Гледам я как се отдалечава, походката ѝ е лека, сякаш тежък товар е паднал от плещите ѝ. Умение е така да гледаш филми. Почти съм задрямал, опрял глава в стъклото, когато в трамвая се качва елегантна възрастна дама с лилава коса. Какво да мисля? Ще ми каже ли някой какво да мисля?