Theo Gosselin и Maud Chalard са двойка. Те са двайсет и няколкогодишни, красиви, млади, французи. И много влюбени. Непретенциозна, донякъде посредствена и крайно клиширана история (според някои циници и с предизвестен край). Той има татуировки Mom/Dad съответно на лявото и дясното коляно, а тя е русокоса с някак стреснат поглед и тънки устни. И двамата снимат. Няма да преувелича, ако кажа, че са новите идоли и помоему най-известната фотографска двойка в света. С хиляди последователи в социалните мрежи, изложби, албуми, проекти в различни списания, както и множество техни, независими.
Преди повече от две години случайно се натъкнах на Theo Gosselin. Прекарах часове и часове, разглеждайки всичките му снимки. След това се почувствах опиянена, зашеметена. Като след филм на Касаветис, силно питие или внезапно влюбване. Theo Gosselin снима приятелите си, любимата Maud, техните пътувания и себе си. Именно там се крие необяснимото. Колко хора го правят? Много. Всички. С какво е специален той? Защо почти всички коментари в профила му в Instagram гласят: „Боже! Не може ли да имам твоя живот?“ Защо цялото му творчество е толкова неустоимо?
Критиците казват, че снимките му са еманацията на креативността, вдъхновението, страстта, чистата емоция и живота. Младостта винаги печели, нали? И никой никога не може да ѝ се насити.
Мощната естетика на Керуак, необуздана голота, примирена нежност, диво забавление, непостоянен дом и магията да си позволиш да се запиташ „докъде мога да стигна“. Каквато и да е комбинацията зад успеха на Gosselin, очевидно работи добре.
През лятото на 2014 Тheo и още четирима негови приятели (сред които не по-малко известният фотограф Емануел Росарио) тръгват на пътешествие из Америка с ван. Пътуват от Изток на Запад и крайната цел е да доставят пакет в Лос Анджелис. През цялото време снимат разговорите си, сюрреалистичните случки, лудостите, паденията, малките победи, случайните персонажи. Така се ражда документалният филм “Goodbye Horses”, представен на фестивала в Кан през 2014 г. със завиден успех.
През 2016 г. в Art En Transe Gallery в Париж е открита изложбата му “We drink Gasoline”. Изложбата се радва на огромна посещаемост, а “The Italian Eye Magazine” сравнява преживяването с посещение на рок концерт.
Снимката, която виждате e на Мaud. Това е техен портрет, прегърнати, заснет в нейната квартира. Изключително интимен момент, каквито те обожават да обезсмъртяват. Снимката сковава със своята непринуденост и искреност. Започваш да си припомняш или да мечтаеш. Те са си вкъщи, те се обичат и са сами. Нали се сещате колко упояващо е да чуеш: „Сега сме само двамата“. Гледайки кадъра, чуваш ехото от прошепнатото изречение. Майсторски портрет на един толкова нетраен миг.
Фотографията е част от проект на Maud: „Портрети на млади любовници“. „В един студен и циничен свят младата френска фотографка улавя любовници в моменти на неподправена нежност и топлата, нехаещи за нищо друго освен едни за други“, пише сайтът featureshoot.com. Снима през всякакви ъгли и нюанси с изключение на възрастни двойки. Maud и Theo са изключително вкопчени в младостта, това прави следеното на развитието им толкова интересно. Всъщност, не мога да кажа, че съм почитател на французойката, стилът ѝ е крайно повлиян, почти неразличим от този на Theo. Невъзможно е да се разглежда творчеството им отделно и изглежда самите те подхранват тази тенденция, верни на веруюто да бъдат заедно изцяло. Животът им дотолкова привлича, че хората даряват пари, за да могат да осъществяват и документират пътуванията, любовта и обкръжението си. Кой не би мечтал за такъв живот? Място, където не съществуват крайни срокове, където табутата са разрушени и потъпкани, за да създадат благоприятна среда не за цинизъм и нихилизъм, а за мигове на свобода, удоволствие, въздишки и нежност.
Опасен е светът на техните фотографии. Знаем, че накрая Керуак заявява, че е католик, а не битник, в края на живота си Нийл Касиди жадува единствено да бъде уважаван, Гинсбърг обръща гръб на другарите си след пребиваване в затвора, за Бъроуз няма дори да споменаваме, а Люсиен Кар, техният противоречив ангел хранител, много рано се обръща към нормален и порядъчен живот.
Именно крайната преходност уловена в творчеството на двойката е толкова крехка и ценна. Дори техният своеобразен моментен триумф да е само експлозия преди мрак и забравяне, дори с идването на бръчките и разпада на телата огромна част от чара на техния свят да се загуби, дори да ни продават илюзии и захарен памук. Възможно ли е да се разделят? Свободата да е затвор. Всичко да е една огромна, глупава, тъжна лъжа.
Дори и така да е.
Няма значение. Наистина няма значение.
Leave a Reply