Don't play what's there, play what's not there - Miles Davis Follow Me on Facebook

Фойерверки в главата

Виждам се с един приятел, който настоява да ми връчи подаръка за рождения ден няколко дни по-рано, защото ще заминава за Берлин. Всяка година ми подарява тематичен подарък, свързан с моментните ми влечения, така че към Кратка история на скандинавските митове, биографията на Сара Бернар, скицник и ваучер за курс по танци, се включва книгата на Клаудия Пинейро – Бетибу, която разказва за журналистически неволи (ще пиша за нея скоро).

Настаняваме се в Costa на Кракра и след кратко въведение в незначителните промени в животите ни, моят приятел ми показва статия на Капитал на таблета си. Прочитам я отгоре-отгоре и я връщам с презрителен жест.

Статията е за осезаема тенденция, която описва отлива на милениумите (родените между 1980 и 2000 г.) от нощния живот. Изброяват се различни причини – социалните мрежи, скъпият алкохол, такситата, невъзможността наистина да поговориш с приятелите си и т.н. Вместо това хората вече предпочитали да си готвят (тръпки ме побиват), да гледат филми на дивана по пижама и да са в по-добра кондиция за истински и стойностни занимания.

– Какво? – шокира се моят приятел. – И ние със Сандра вече предпочитаме да си седим вкъщи вместо да обикаляме като ненормални и да харчим излишни пари. Ето виж ти си FoMO (fear of missing out). Живееш в страх да не изпуснеш нещо.

Понечвам да отвърна, но моят приятел ме спира.

– И не смей да ми цитираш Хемингуей.

– Нормално е да живея в страх да не изпусна нещо. То не е страх, а стремеж да видиш докъде можеш да стигнеш. То е любопитство. Благородството на експеримента. Съжалявам, но не откривам нищо интересно в това да седя на дивана и да гледам филм. Поначало аз имам друга методика на гледане на филми.

– Толкова си незряла – заключва моят приятел.

– Значи зрелостта идва тогава, когато навлека пижамата и се барикадирам вкъщи.

– Ами да. Но изпитваш удоволствие от това. Това е единственото, което желаеш. Прекрасно е, пожелавам ти да ти се случи.

– Заплашваш ли ме? Значи такава била работата. Мили Боже, Боже мили.

Нощният живот и гмурването в тази алтернативна реалност изисква най-вече настройка. На първо място е желанието. Прав е моят приятел, това трябва да е единственото, което искаш. Вземаш си бърз душ, защото нямаш търпение, ако косата ти вече е по-дълга – лошо, губиш време, слагаш си спирала едва- едва, моливът се размазва, защото  го забравяш и си търкаш окото, докато пушиш последна цигара преди да излезеш. Докато  избираш какво да облечеш, вече трепериш от нетърпение, защото чуваш викове и песни на самодиви, които те приканват навън. Имаш уговорка или тепърва ще звъниш на някого, може да отидеш и някъде сам и да видиш какво ще се случи. Преди това задължително се разхождаш  с музика в ушите и погледът, и движенията ти са все едно задвижени от непозната сила. Нещо те преследва, преследва те очакването, незнанието, вкусваш разочарованието, вкусваш дори досадата, съжаленията, ще кажеш тъкмо нещата, които си обещаваш да не споменаваш по никакъв повод. Ще се самопредадеш отново, ще се обвиняваш и учудваш. Но колко досадно би било всякога да се държиш прилично и никога да не губиш контрол. Досадно и ненужно.

Друга важна част от предварителната настройка е отношението към другите. Ти трябва да си като Господ – всеопрощаващ. Нормално е, когато излизаш да попадаш на съвършени идиоти, на хора, които целят единствено да те уязвят. Нощта понякога показва най-неприятното ни лице. Голяма грешка обаче е да седиш отстрани и да преценяваш критично. Всеки, до когото се докоснеш трябва да има пълното уверение, че ти го приемаш без предразсъдъци. Настройката, че няма какво да научиш, че си губиш времето, че си заобиколен от маргинали и неудачници, няма да ти позволи да видиш картината в съвършената ѝ цялост. Ще останеш недовършен и вечерта е изгубена предварително.

Всъщност, има и такива вечери. Просто нищо не се получава. Ако си ентусиаст, ще опитваш докрай, но въздухът, тениската ти, отблясъците в косите на приятелите ти, всичко ще крещи, че няма да се получи. Рядко явление е нещата да се обърнат. Такива явления ме карат да се съмнявам дали всичко не е предначертано.

Има и вечери, които блестят като диаманти. Съвършената комбинация от илюзии, самозабравяне, хронология и емоции. На другия ден няма съжаления, само едно чувство за кръв, която е станала розова и тече по-бързо. Сърцето бие в ритъма на Божествени мелодии, а ти правиш сутрешната си разходка и просто не можеш да спреш да се усмихваш.

Със сигурност, за мен, най-ужасяващата реплика на света е: „Хайде да си сготвим нещо вкусно!“ Ако я чуя се обръщам в обратна посока и побягвам с писъци. Мразя да готвя и почти никога не забелязвам какво ям. Дори не усещам вкуса на храната, поглъщам я бързо, защото се налага и продължавам напред. Кулинарията, категорично не е моето изкуство. Винаги съм отклонявала покани за вечеря, защото не мога да си представя да прекарам два (или повече) неподвижни часа, занимавайки се с ядене. Същото е и със съня. Заспивам, не когато съм уморена, а когато тялото абдикира. Независимо кога съм легнала се събуждам рано и започвам да чета, когато мога пиша и всеки ден гледам по няколко филма. Това са занимания пряко свързани с идеята за непрестанно движение – разходките, танците, срещите с хора, неконтролируемото развитие на твоето лично обикаляне. На твоя персонален бяг. Сещам се как веднъж едно момче ме умоляваше да си останем вкъщи да гледаме филм. Погледнах коженото си яке, което очакваше да го навлека, кецовете, представих си приятелите си и фойерверките, които вече избухваха в главите им, знаех, предполагах какво ще кажат, какво ще пият, как ще ме ядосат, как ще си обещая никога повече да не се виждам с тях, но просто не можех да остана. Трябваше да се щурам с тях насам-натам. Трябваше да търся белия камък, разбирате ли? Дали съжалявам? Момчето не ми се обади повече. Той  каза да избирам. Излизам oт тази врата и не се връщам повече. Не съжалявам. Щях да се задуша. Щях да полудея.

Няма значение дали имаш пари, дали си преуморен, тъжен или еуфоричен, излизането ще даде нова насока на моментното ти състояния. Ще го подобри, влоши или тотално промени. Всъщност, цялата работа е свързана по-скоро с желаниетo нещо да се случи, нещо да се случва постоянно и съпътстващото разочарование, че си всякога на едно място.

Не бива да се плашиш и дали е ужасно студено или лепкаво топло. Тялото ти трябва да работи на други нива, то не се отпуска, то не релаксира, то може да бъде задвижено от 5-ти клуб към 6-ти и от единия край на града към другия.

Срещите, разговорите, опасността. За какво щях да пиша, ако всяка вечер си четях вкъщи или заспивах спокойна и сресана. Когато отидох в Берлин на гости на приятел на баща ми, си оставих багажа и се върнах да си го взема след 3 седмици. Нямаше време, разбирате ли? Бях в Берлин. Не можех да си позволя да спра, да изгубя нишката, която бях хванала.

Друго важно нещо е вярата. Може никога нищо да не се случва, но винаги вярваш, че тази вечер ще стане нещо изключително. Безумната вяра в също толкова изгубените и полудели като теб, в еднаквите улици, в познатите ти реакции. Чудеса във въздуха, наркотично опиянение от възможностите.

Разочарованието. Приемането. Сутринта. И после всичко това отново.

Въздъхнах дълбоко и се усмихнах на моя приятел. Кога диванът и пижамата щяха да дойдат и да ме сграбчат? Скоро? Може би.

Но не още. Още не.

 

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*