Бях в София, когато целунах момче за първи път. Двамата бяхме в началото на осми клас и пътувахме с трамвай към Пирогов (наш съученик си беше счупил крака). Той носеше вратовръзка, пуловер (!?) и кубинки. Искам да го целуна, помислих си.
Дръпнах го драматично за вратовръзката и го направих. Да се чуди човек откъде толкова смелост.
Бях в София и вървях по „Шипка“, когато за първи път и с кристална яснота осъзнах, че ще умра. И всички останали минувачи също ще умрат.
Бях в София, когато го забравих.
Бях в София, когато ме отхвърлиха за първи път. Плачех неутешимо на стълбите пред вкъщи, когато една съседка се развика, че е 4 часа сутринта. „Реви си вкъщи“, допълни.
Бях в София, когато баба Нина почина.
Бях в София, когато дядо Мишо почина десет дена по-късно.
Бях в София, когато си помислих, че това е най-романтичната история, която съм чувала. Чаках един приятел пред „Лорка“, когато се убедих, че това е по-голямо от смъртта.
Бях в София, когато пих абсент и след това всичко беше размазано като в картина на импресионист. Само София знае как съм се прибрала у дома.
Бях в София, когато се сбих за първи път. С Маша. Беше на Седмочисленици (пред църквата), а причината бяха идеите. Маша твърдеше, че идеите са общи и принадлежат на всички, а аз защитавах тезата, че идеите са лични. Че моята идея е моя. Философски въпрос. „Размажи яяя!“, крещяха хора от съседните пейки.
Бях в София (на Кристал), когато говорих три часа без прекъсване. За себе си. И хората ме слушаха.
Бях в София, когато ми подариха цвете за първи път. Момчето го беше откъснало от градинката пред Народната библиотека. „Цветето мирише някак особено“, помислих си.
Бях в София, когато се разхождах 24 часа без прекъсване. Не спрях да обикалям лунатично нито за секунда. Просто имах нужда да помисля.
Бях в София, когато учителката по математика ми каза, че от мен нищо няма да стане.
Бях в София, когато ѝ казах, че я мразя. „Мразя ви“, изрекох високо пред класа. „Мразя Вас, домашните Ви, любопитството Ви.“ „Не можеш да харесваш всички“, отвърна тя.
Бях в София, когато осъзнах, че не мога да пея, нито да танцувам.
Бях в София, когато си обещах, че винаги ще пея и винаги ще танцувам. Въпреки всичко.
Бях в София, когато запалих първата си цигара. Случайно попаднах на отражението си във витрината на магазин. „Това е страхотно“, рекох си. „Приличам на актриса“.
Бях в София, когато едно момче разлепи плакати из центъра с надпис „Неда, обади ми се.“
Бях в София, когато осъзнах, че човек може да кокетира с всичко. Дори с искреността си.
Бях в София, вървях по „Московска“ и бях абсолютно убедена, че аз съм най-страхотният човек на света. „Мили Боже, какъв невероятен късмет е да бъда себе си.“
Бях в София, вървях по „Шишман“ и бях абсолютно убедена, че искам да бъда някой друг. „Който и да е друг, мили Боже, който и да е.“
Бях в София, когато разбрах, че за мен границата между реалност и фантазия е много тънка, почти неуловима.
Бях в София, когато осъзнах, че това не е чак такъв голям проблем.
Бях в София, когато взех решението да живея по-здравословно, за да запазя лицето си.
Бях в София, когато реших, че това са глупости.
Бях в София, когато в 12-ти клас взех решение да стана частна ученичка. „Училището ужасно ме отегчава“, съобщих на нашите.
Бях в София, когато една вечер се качих в едно такси. „Накъде?“, попита шофьорът. „Просто карайте, няма значение“, отвърнах мелодраматично и го помолих да усили радиото. Винаги си бях мечтала да го направя.
Бях в София, когато си помислих, че аз съм това, което съм заради моите улици. Улиците, които толкова съм обикаляла. Величествената „Оборище“, тихата „Васил Априлов“ (на нея съм отраснала), скромната „Велико Търново“, свободолюбивата „Шишман“, артистичната „Раковски“, сексапилната „Шипка“, интелектуалната „Кракра“, романтичната „6-ти септември“, безкрайната „Неофит Рилски“, трамвайната „Дондуков“, лудата „Ангел Кънчев“, дистанцираната „Фритьоф Нансен“, добродушната „Иван Асен“, нехайната „Св. Кирил и Методи“, аристократичната „Московска“ и най- любимата ми улица в София – „Струмица“.
София, обичам те!
Leave a Reply