Don't play what's there, play what's not there - Miles Davis Follow Me on Facebook

На 180 градуса

Беше към края на юли. Не бях излизала от около месец. Слънцето грееше, роклите на момичетата съблазняваха, асфалтът се разтапяше, тенът на хората подозрително се променяше, пътищата предлагаха обещания. Аз лежах неподвижно на леглото, облечена с дълъг панталон и пуловер (заради вътрешния студ), изпушвах по четири кутии жълт Кемъл (като вид наказание) и дълги часове размишлявах, вперила поглед в тавана (своеобразен протест срещу живота).
Един ден разнообразих всекидневните си занимания и се заех да изготвям списък с положителните и отрицателни си черти. След като едната категория подозрително нарасна, си запалих поредния Кемъл и се усетих в плен на лека истерия. Разбира се, такива състояния на концентрирано безпокойство могат да бъдат унищожени още в зародиш с извършването на конкретни и полезни (или каквито и да е) действия. И все пак: да се заловиш за работа, за да се отървеш от тъгата е толкова неаристократично. Именно за това реших да се отдам на доброволческа дейност. Едновременно благородно и егоцентрично.
След като се поразрових в timeheroes.org и отхвърлих някои твърде трудоемки или далечни от Докторската градина предложения, най-сетне намерих онова, което търсех.
От 23 до 29 юли в София щеше се проведе третото издание на „180 градуса“.  Прочетох, че „фестивалът е лаборатория, която дава платформа на млади артисти да експериментират с нови похвати за представяне на различни изкуства. Тази година гостуват над 20 международни артисти в областта на музиката, танца, театъра, дизайна и архитектурата, които ще представят иновативни събития на нестандартни локации.“
И не сбърках в избора си. Уверено мога да заявя, че тазгодишното издание на „180 градуса“ беше едно от най-добрите неща, които съм наблюдавала на столичната културна сцена. Eнтусиазъм, разбираща и постоянна публика, експерименти, интерпретации и концептуална линия, която елегантно завърши цялостния облик на фестивала.
„Аз съм изключително щастлив, че за трета година успяхме да осъществим това събитие.“, разказва Александър Хаджиев (фаготист, експериментален музикант, композитор на електронна музика), артистичният директор на събитието пред БНР.  „Ние започнахме заедно с Елица Богданова, Венета Нейнска и брат ми Стефан Хаджиев повече концентрирано върху класическа, камерна музика и съвременна, която си партнира с някои други изкуства. Тази година станахме много по-експериментални.“
„Срещам все повече хора на изкуството по света, които намират България за изключително мистична и вдъхновяваща страна и имат голямо желание да опознаят нейната култура. Това беше и едно от вдъхновенията ми да създадем 180°“, допълва пред Дарик радио.
София, столицата, която незабележимо се променя пред очите ни беше в една от главните роли по време на целия фестивал.
Кристофър Джеймс Чаплин, композитор на експериментална музика и актьор, заедно със швейцарските музиканти Валентин Коле (обой), Жил Гритмр (пиано) и Лаура Ендрес (звуков дизайн) създадоха аудио-визуален пърформънс вдъхновен от града и неговите жители.
Събитието се проведе във Фабрика 126, публиката се настани на хаотично разположени дивани, столове, на земята. Аз също седнах на пода и докато наблюдавах кадрите се опитвах да не мисля за нищо. Просто слушах и гледах. Единственото, което усетих беше смътна тревога, дори уплаха. Тих ужас. София е странен град, помислих си. Както и всички останали градове .
„София през вашите очи“ –това е името на конкурса за ням късометражен филм, който организаторите обявяват. В Гьоте институт бяха представени седем филма. Докато ги показваха, музикантите от „180° Ensemble” озвучаваха филмите с музика, импровизирана на живо. Накрая публиката имаше възможност да гласува. С равен брой гласове първото място си поделиха Клара Стоянова с филма си „В центъра“ и Мария Македонска – „София Вход Изход 916“.
Страхотна идея. Предоставяйки филмите си авторите са наясно, че ще получат интерпретация, която може да приближи или отдалечи публиката от собствената им идея. И все пак рискуват. Експериментират.
Подобно нещо се случи и в последната вечер на фестивала, отново във Фабрика 126. Стефан Голдман предоставя свое електронно произведение и четирима млади композитори – Адриан Павлов, Лукас Тобиасен, Даниел Чернов и Димитър Милев представят техен класически прочит. Отново публиката избира победителя.
Впечатляващи бяха резултатите, които музикантите Дитмар Визнер, Йоргос Панайотидис, Сава Стоянов, част от известния немски ансамбъл „Ensemble Modern” и италианския хореограф Сара Бицока бяха постигнали с деца артисти от ромски малцинства. Представлението в Гьоте институт беше своеобразен триумф на таланта срещу действителността и предразсъдъците. Присъствах на репетициите и си мислех: какво ли е усещането да си толкова свободен?
Организаторите казват, че се надяват всеки да е успял да намери нещо за себе си в програмата. След като разговарях със зрители и присъствах на всички събития, напълно уверена съм, че е така. Сигурна съм още, че музиката, визионерския дух, и хората, които срещнах попречиха на невинния ми флирт с лятната меланхолия да прерасне в сериозна депресия. С нетърпение очаквам фестивала догодина. Задължително планирайте лятната си почивка така, че да присъствате. Повярвайте ми, няма да съжалявате, все пак във всеки един момент животът ни може да се обърне на 180 градуса.

И това не бива да ни плаши, нали?

сайтът на фестивала

фейсбук страница

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*