Мая Вуковска (Вуче) е родена на 24 май 1973 г. с тежко генетично заболяване в
семейството на учител по физкултура и танцьорка в държавен ансамбъл за
народни песни и танци. Още от ранна детска възраст проявява талант за писане
и изучаване на чужди езици, което неминуемо предопределя бъдещата й
професионална насоченост.
Мая Вуковска има магистърска степен по българска филология и друга по
англицистика, както и докторска степен по социална лингвистика от Софийския
университет. В продължение на 15 години преподава английски и норвежки език в
университет, но през 2015 г. решава да сложи край на преподавателската си
кариера, за да се отдаде изцяло на истинската си страст – писането.
Понастоящем живее в Копенхаген и се занимава изключително с блогърство.
Авторката получава признание още с първия си публикуван роман, „Unplugged“,
който печели голямата награда на фондация „Развитие“ през 2004 г. в конкурса за
непубликуван български роман. Наградата М. В. разделя с други двама
небеизвестни автори – Едвин Сугарев и Теодора Димова.
През 2010 г. е публикуван вторият й роман, озаглавен „Роман с ключ“, който
отново е възторжено посрещнат както от критиката, така и от публиката.
„Животът на Вучето от понеделник до неделя“ е третата й книга, която излиза
в книжен вариант, и е изцяло базирана на постинги в личния й блог.
В дебютния си роман „Unplugged” пишете: „мозъкът ми обаче е една
катранено черна адска машина и всичко, което е плод на неговата
дейност е, лошо, лошо, лошо…“ Все още ли мислите така?
Мозъкът всъщност е най-удивителната машина, която съществува на света.
И да, тя може да бъде използвана за лоши дела. Но също и за добри.
Понастоящем с мозъка ми сме в горе-долу добри отношения. Аз се грижа
за него като го тренирам редовно, за да го предпазя от деменция и
Алцхаймер, най-вече като чета, решавам кръстословици и уча трудни
езици. А той ми се отплаща като ме прави… много умна.
Сюжетът на „Роман с ключ“ разказва как известна писателка е
похитена и всички заподозрени са нейни приятели, върху чиито съдби
се градят успешните ѝ книги. Случвало ли се е ваши приятели и
познати да се разпознаят и да не харесат как са представени?
Постоянно. Даже заради начина, по който се видя описан в „Роман с ключ“
един от най-добрите ми приятели по онова време прекъсна моментално всякакви отношения с мен. Други са искали даже да се саморазправят физически с мен или да ме съдят. Понастоящем пък съседите ми се сърдят зловещо, защото се разпознаха в една моя хумористична статия, публикувана в webcafe.bg. Проблемът е там, че някои хора, всъщност повечето хора, са напълно лишени от чувство за самоирония, взимат себе си прекалено сериозно и най-вече имат нереална самооценка. Затова и
буквално се сриват, когато в един момент се погледнат през очите на
другите. Високомерно да възневидят писателя, заради това, че
нелицемерно е описал как ги вижда, е единствената логична реакция за тях.
В блога безпощадно описвате неграмотността и посредствеността на
студентите си и споделяте, че светът на висшето образование у нас е
налудничав като в книжка на Луис Карол. И все пак оставете в него
много време. Защо?
От леност, предполагам. Отчитам факта, че се задържах в сферата на
висшето образование, в професия, която не харесвах, и сред хора, които ме
депресираха, почти 15 години, като колосална грешка. Затова и моят съвет
към всички хора, без значение дали са на 25, 35 или 55, е следният: Не се
оставяйте рутината и страхът от новото начало да направят живота ви едно
тъжно и непоносимо за пребиваване място.
Кой е най-романтичният филм на всички времена в личната Ви
класация?
„Легенди за страстта“ от 1994 г., с Брад Пит, Джулия Ормънд, Антъни
Хопкинс.
Кого подкрепяте – американските феминистки и движението MeТoo
или Катрин Деньов и Катрин Миле, които заявиха, че подобно
движение може да убие „естествената природа на флирта“ ?
Щегувате ли се? Разбира се, че Деньов и Миле. Ако има нещо, което
страшно да ме дразни в съвременното общество, това е фалшивата полит-
коректност, която постоянно и навсякъде навират под носа ни. Имам
чувството, че сме започнали да живеем в един страховит джорджоруелски
свят, в който вече е забранено да кажеш и „копче“, за да не би случайно да
нараниш нечии чувства. За хора като мен, които нямат цедка на устата,
това е направо непоносима ситуация.
В блога си правите задълбочен анализ на въпроса „Защо учителите
пият“. Но защо пият писателите?
Защото имат много свободно, нефиксирано работно време. А трябва да се
съгласите, че да угаждаш на пороците си, когато си в офиса пред
компютъра или бачкаш на строителен обект от 8 до 5, е доста трудоемка
задача. Освен това наистина съм убедена, че по някакъв магичен начин,
който науката все още не е могла да разгадае, алкохолът е ефективен
катализатор на творческия процес. Много гениални писатели са били
алкохолици – Едгар Алън По, Хемингуей, Фокнър, Буковски, Маргюрит
Дюрас… Списъкът наистина е внушителен. Разбира се, не си въобразявам,
че самоцелното пиене ще ме откара макар и само в подножието на върха,
където са тези писатели, но е факт, че най ми е любимо да си сипя едно
питие и да сложа лаптопа на скута си. Тогава напълно се изключвам от
външния свят и само пожар може да ме изкара от случаващото се в моята
глава.
Казвате, че пишете откакто се помните и си водите дневник от 1984 г.
Публикували ли сте нещо от него? Това, което пишете там свързано
ли е с блога или е съвсем различно?
Педантичното водене на дневник е като редовните тренировки за
спортиста. Убедена съм, че тъкмо тези стотици изписани през годините
тетрадки са ме дисциплинирали, изградили са стила ми и са направили
така, че да гледам на писането не като на нещо сложно и трудоемко, а като
на занимание, което ми се отдава с лекота и което чувствам също толкова
естествено като миенето на зъби, например. И за да отговоря конкретно на
въпроса, не, дневниците ми никога не са били публикувани. А и, честно
казано, изпитвам панически страх, че ако умра внезапно, някой неминуемо
ще ги присвои, ще ги прочете, ще ги публикува и тогава хората ще
разберат всичките ми тайни и страхове, преди да съм имала възможността
да се отърва от тях като лично ги обнародвам. Само че засега все още не
съм готова да го направя. Дано все пак събера смелост някой ден – преди
да загина в самолетна катастрофа или да се задавя фатално със зърно от
грозде. Ако изложа голите задници на всичките демони, които ме
тормозят, вече няма да бъда уязвима след смъртта си. И тогава който иска
да ми чете дневниците, не ми пука.
Споделяте, че 99 процента от книгата „Животът на Вучето от
понеделник до неделя“ е истина. Не се ли чувствате уязвима,
разкривайки толкова много от себе си?
Както стана ясно от предния ми отговор, никога не разкривам чак толкова
много от себе си и за себе си, както може би изглежда отстрани. Споделям
само здравословното количество информация.
В творчеството Ви всякога се прокрадва сюжетната линия „жена има
връзка с много по-млад мъж“. Оказва се този художествен и житейски
сюжет е все още скандален за мнозина. Срещали ли сте явно
неодобрение от читатели и познати?
Ами скандален ще е като продължаваме да живеем в страна, която по
манталитет е по-близо до Анадола, отколкото до Брюксел. На мен обаче не
ми дреме какво мислят хората за начина, по който живея живота си. И
благодаря на майка си за това, защото от нея се научих, че на никого не
трябва да даваме отчет за решенията и постъпките си и че трябва да
живеем така, както на НАС ни харесва, а не както е удобно за другите.
Затова и не живея в страх от това „какво ще кажат хората“. Жал ме е за
онези, които предпочитат да са нещастни с конформистките си избори,
вместо да живеят по собствени правила, макар и с риск обществото да ги
напляска.
Вие сте полиглот и владеете много езици, но публикувате романите си
на български, въпреки малкия пазар. Защо?
Истината е, че мога да пиша на английски също толкова добре, колкото и
на български, и, ех, разбира се, че искам да публикувам в някое нюйоркско
издателство. Но да си намериш агент в чужбина и да пробиеш в тоя бизнес
ми се струва невъзможна мисия. А и аз не съм име като Захари
Карабашлиев и Георги Господинов, които, каквато и глупост да напишат,
винаги ще се намери някой, който да я преведе и да издаде в чужбина. Но
аз и не им завиждам, понеже четенето отдавна вече се прехвърли онлайн.
Така че вече не е толкова важно колко бройки от книгата си продал, а
колко хора са прочели текстовете ти от компютъра или смартфона си. А
освен това вече могат да се печелят добри пари и от блогърство…
Какво изразяват татуировките Ви?
Във всеки случай не са някакви графики, с които да претворявам
житейското си мото като, например, кичозни, притенциозни тъпотии от
типа на „Само Бог е мой съдник“. Трябва да призная, че винаги съм се
изкушавала от мисълта да си татуирам „кур“ на лицето, само за да видя как
ще реагират хората на подобно предизвикателство. Най-много си харесвам
тауировакта на дясната предмишница, която е на финландски и значи
„изрод“. Мисля, че тази дума в най-пълна степен ме описва.
Харесвам, че във вашето писане има ритъм. Слушате ли музика
докато пишете?
Може и да има музика, може и да няма. Но не е задължителен атрибут. Ако
очаквате, че ще кажа, че винаги си пускам Вагнер за музикален фон, ще ви
разочаровам. Но не си пускам и Гери Никол или Крис Браун, бог да ми е на
помощ.
В момента живеете в Копенхаген и споделяте колко либерален и
свободен е този град. Но вие описвате Благоевград и ексцентричните
съграждани по толкова забавен начин. Смятате ли, че
неблагоприятната среда и проблемите всъщност помагат на писането?
Добрият, истински разтърсващ, емоционално въздействащ текст се ражда
само при кофти обстоятелства. Така че отговорът ми е категорично „да“.
Защо W.W е толкова специален за Вас. Какви качества трябва да
притежава човек, за да Ви впечатли?
Ако човекът е мъж, трябва да ми харесва първо чисто визуално. Падам си
по андрогенно изглеждащи момчета и мъже. Алфа-мъжкарите, тия, дето
бъхтят във фитнеса, постоянно си попипват патките и си въобразяват, че
БМВ-то е задължително допълнение към личността им, са ми крайно
неприятни. После, моят мъж не непременно трябва да има сходни с моите
интереси (а това е на практика невъзможно, когато разликата между
двамата е цяло поколение, както беше в моя случай) , но задължително
трябва да има сходни на моите емоционални нужди. И най-вече да мрази
същите неща като мен , например, посредствени хора с голямо
самочувствие, врещящи деца, зле приготвена храна, филми с неграмотно
преведени субтитри, безлкохолни коктейли, вечери с приятелски двойки,
хомофобски коментари, ментета на дизайнерски стоки и още, и още…
W.W. беше моето аз, само че с пенис. Спечели ме, защото в очите на
всички той беше the coolest kid, на когото животът му е „пълно шест“, но
първо на мен разкри голямата драма и ужасното изпитание, през което
тогава преминаваше. Не мога да устоя на хора, които показват слабост, без
това обаче да ги прави мрънкащи идиоти-опортюнисти. С W.W. не сме
заедно вече от година, но не е имало и ден, в който да не ми липсва.
В „Unplugged” сравнявате приятелствата с болести. Писането болест
ли е? И ако да, бихте ли искали да се излекувате?
Писането е по-скоро обсесивно-компулсивно разстройство, не точно
болест. Писателите сме като тези хора, за които знаете, че си мият ръцете,
веднага след като пипнат ключа за осветлението или отказват да се здрависват или да ходят в обществени тоалетни, понеже се ужасяват от
микробите. Знаем, че можем да контролираме състоянието си, ако проявим
достатъчно воля, само че не искаме.
Leave a Reply