Don't play what's there, play what's not there - Miles Davis Follow Me on Facebook

Беше толкова хубаво!

Третият режисьорски опит на Анджелина Джоли – проект на суетата или прецизно изследване върху природата на връзките?

“By the sea” е третият режисьорски опит на Анджелина Джоли. Самата тя е написала сценария  и изпълнява главната роля. Неин партньор във филма е съпругът ѝ по онова време Брад Пит. “By the sea” получава предимно негативни оценки и почти никакво внимание от публиката. Едва сега, почти две години по-късно, след официалната раздяла на най-известната двойка в света, критици и публика се завръщат към филма. Дали наистина творбата на Джоли е „проект на суетата“, „върхът на нездравословния ѝ нарцисизъм“, „поредният мегаломански спектакъл“? Или успешно изследване на трагичната природа на всяка връзка? „Ролинг Стоунс“ пише, че филмът не е шедьовър, но трябва да сме благодарни на Джоли, че го е направила. Със сигурност най-небрежно перфектната жена в света е могла да се постави в друга светлина. Любопитно е всичко, което Анджелина дава на своя персонаж – пастелните тонове, съвършените, но задушаващи дрехи, фаталната депресия, мъртвия тембър. Филмът е красив, защото и Джоли и Пит винаги ще бъдат своеобразен еталон за непреходна красота. Отвратително елегантен е апартаментът, в който отсядат, отблъскващо кокетни са местното кафене и магазин, ненужно весели са останалите курортисти, шумът на морето е дразнещо успокояващ. Сякаш цялото щастие на света не е създадено за тях.

Ванеса (Неса) и Роланд са заедно от 14 години. Действието се развива през 70-те години във френски крайбрежен курорт. Неса е бивша танцьорка, а Роланд писател в сериозна творческа криза. Бракът им също е в непреодолима криза и с пристигането си целят да оправят всичко. Дори филмът да може да бъде категоризиран като „амбициозен, но неуспешен“ то началото е достатъчно, за да простиш на остатъка. Неса и Роланд пътуват с кабриолет на фона на песента на Jane Birkin – Jane B. Песен, чийто текст е вдъхновен от пасажи от „Лолита“, а мелодията е интерпретация на „Прелюдия № 4” на Шопен. Неса носи безумна шапка и уверена съм на Джоли и е било ужасно трудно да открие аксесоар, който не ѝ стои перфектно.

Когато слизат от автомобила, Неса пристъпва бавно, оглежда се някак презрително, леко залита, подобно на човек купонясвал безспир седмици наред и бавно промълвява: „I smell fish.“ Реплика, от която те напушва смях.  Двамата отиват в местното кафене, което ще се превърне в основно убежище на Роланд и си поръчват по бързо питие (джин за него, бяло вино за нея).  „Какво ви води насам?“, пита собственикът Мишел. „Искахме да се махнем от всичко“, отвръща Роланд. „Добро място за целта“, констатира Мишел, „както и всяко друго“. Двамата се настаняват във временното си скривалище, разместват мебелите, за да сложат писателското бюро на Роланд до прозореца и слагат началото на 40-минутна вакханалия на депресията и меланхолията. Разбира се, за мен да наблюдавам отчаяни красиви хора в съвършено елегантна обстановка е истинска наслада и удоволствие, но съм склонна да допусна, че не всеки се бори със същата чувствителност. Разменят се реплики като:

– Have a nice day! (Роланд, когато излиза да пише в кафенето)

– I won’t. (Неса)

– I know. Love you.

Когато Мишел казва на Роланд, че съпругата му е очарователна, той протестира. „О, не, тя не е очарователна. Всъщност, може да изглежда отявлено груба на хората. Но дълбоко в себе си е прекрасна, да“. Според мнозина, тази реплика, написана от Джоли е директна препратка към собствения ѝ тежък характер.

Друга препратка, която неспирно се коментира е алкохолизмът на Роланд. Проблем, за който Брад Пит призна съвсем наскоро и който се оказа причина за раздялата на култовата двойка. „Можех да надпия руснак със собствената му водка“, разказва Пит в последното си интервю. Всеки ден Роланд отива в кафенето на Мишел ,за да пише и всеки ден се прибира мъртвопиян. „За да си неуспешен писател, трябва да направиш опит, а ти си просто пияница.“, заявява му Неса. „Надявам се, когато се прибера отново да си се нагълтала с приспивателни, за да не чувам противния ти глас“, отвръща ѝ той.

„Беше толкова хубаво“, разказва Роланд на Мишел, „имахме живот, който никой не може да си представи. Ню Йорк. На върха. Бях писател. Бях шибан писател. А когато тя излезеше на сцената. О-ляля. Какво тяло. Тя беше щастлива. Във тази втора фаза на живота някои хора имат деца, други живеят един за друг. А какво направихме ние? В какво се превърнахме? Не знам.“

В друг филм бихме могли да кажем, че всичко се променя, когато в съседната стая се нанася млада двойка по време на медения си месец. Нещата се променят, разбира се, но по един бавен, измъчен, апатичен начин. Неса открива дупка в стената и започва да наблюдава двойката. Изглежда, че когато са сами в стаята си, те са същите каквито са навън. Смеят се и правят любов. И нищо друго. Техният апартамент не крие тайни и отчаяние, не е студен и безпомощен. Той е светлото продължение на тяхното щастие. Но е толкова лесно да си щастлив в началото? Въпросът е какво да правиш след това?

Скоро и Роланд открива дупката в стената. А малко след това наблюдението се превръща в основен ключ за комуникация между двамата. Започва игра между двете двойки, провокирана и измисляна главно от Ванеса. Но не тежка, психологическа, напрегната, сексуална, еротична или ярка игра. А някак нелепа и плоска, и все пак с лек комичен оттенък, който оцених.

Оказва се, че разпадът на двойката е започнал преди три години, когато са започнали да правят опити да имат деца. И няколко пъти опитите са били неуспешни. „Аз съм безплодна, безплодна“, крещи Ванеса във финална кулминация на филма.

Когато четиримата пият пастис в кафенето на Мишел, младоженците питат Ванеса с какво се занимава: „С абсолютно нищо“, отвръща тя и сетне срамежливо свежда поглед. „Всъщност бях танцьорка“.“О, танцьорка“, възхищават се те, „какво стана“. „Нищо“, вдига рамене тя. „Остарях.“

Разбира се, невъзможно е да повярваме, че Анджелина Джоли ще остарее. Трудно е да си представим, че Даниел–Дей Луис е зарязал Изабел Аджани (една от големите мистерии на живота за мен). Болезнено е да мислим и за собствените си провали и неуспехи. Че не сме изпълнили своята мисия, че вече не си писател, не си любим, не си желан, не си на сцената. Вече не си и толкова красив. Времето сграбчва всеки в клопката на тихото отчаяние и лудост. Онези безумци от  съседния апартамент след време ще се взират в друга дупка, в друга стена и ще наблюдават какви са били, за да осъзнаят в какво са се превърнали.

Накрая Роланд успява да напише книгата и с Ванеса отново потеглят с кабриолета. Пак слушаме Jane Birkin.

Двойката от екрана успя да се справи и да остане заедно. Иронично, не успя да направи същото и в живота.

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*