Don't play what's there, play what's not there - Miles Davis Follow Me on Facebook

Няма чудеса, само знаци

Последните дни всичко ми се струваше недействително, обвито в странна непроницаема мъгла. Над мен се бе спуснало усещане за апатия, безразличие и сладко, непознато ми до този момент спокойствие – почти блаженство. Забравях уговорените си интервюта, губех си записките, не отговарях на съобщения или обаждания, направих неуспешен опит за напускане на столицата, блуждаех безцелно наоколо, но въобще не ми пукаше. Изключение направи една среща със съучениците ми от гимназията, когато успях да се смея, да говоря и да усетя смътна връзка с реалността.

От месеци подготвях материал за Тим Рот, започнах да слушам трап (което донякъде ми възвърна тревожността), гледах новия филм на М. Найт Шаямалан – Split и всички тези събития и новопоявили се интереси се смесиха по странен начин в обърканото ми съзнание, но не доведоха до действие или нова статия, например.

Сградите и въздухът бяха обвити в дебела паяжина, която знаех, че с едно рязко движение мога да пробия и да върна яснотата в живота си, но бях прекомерно безразлична, дори за това.

Един ден се разхождах с часове, въпреки студа, опитах се да работя безуспешно в едно кафене, не бях спала добре предната вечер и влязох в книжарницата в подлеза на Софийския, за да се стопля и от страх, че краката вече ме предават и няма да успея да се добера до вкъщи.

Обиколих няколко пъти книжарницата, която ми се стори призрачна, при все че беше пълна с хора и облята в жълтеникава светлина. Винаги съм имала абсолютната увереност, че книгите идват при мен в точния момент. Случваше се да вляза в книжарница за една книга, но друга да блесне и да грабна нея. Книгите всякога отговаряха на въпросите ми или съвършено описваха моментните ми тревоги и винаги достигаха до мен, минавайки трудни и криволичещи пътища. Абсолютно същото беше и с филмите. Разбира се, предполагам това се дължеше повече на вътрешно внушение и желание. Но аз всякога съм разполагала с неограничени, огромни количества вяра. За мен да вярвам винаги е било нещо лесно, естествено и съвсем достъпно, като да си купя цигари, стига, разбира се, да имах поне пет лева подръка.

Застанах пред кафе-машината в близост до входа и започнах интензивно да се взирам в нея. Навярно щях да прекарам поне половин час в дилеми между капучино, кафе с мляко и макиато, когато някой ме потупа по гърба и щом се озовахме лице в лице каза.

– Неда, чудех се дали си ти. Не мога да повярвам, че си ти.

Тъй като и аз не можех да повярвам, че съм аз, присвих очи и се опитах да проумея кой стои срещу мен. Мозъкът ми напоследък работеше бавно и лениво, та почти го чувах как тършува из чекмеджетата като полудяла домакиня. Накрая рошавата домакиня намери каквото търсеше и победоносно плесна с ръце.

– Христо.

Той кимна. Не бях виждала Христо от 9-ти клас, след като той и семейството му емигрираха в Германия. Живеехме на една и съща улица и винаги сме се познавали. Макар че е колкото мен, той не учеше в кварталното училище, а в друго по-далечно. Спомням си, че с мама им гостувахме веднъж, когато бяхме малки, може би в първи клас. Майките ни пиеха кафе в хола, а ние ядяхме палачинки в кухнята, клатехме си краката и мълчахме. Майка му беше красива и на тръгване ме погали по косата и каза да не я боядисвам , защото тя съжалява, че е боядисвала своята. Тази заръка се е запечатала така дълбоко в съзнанието ми, че съм си обещала никога да не променям естествения цвят на косата си. До седми клас почти не общувахме, само се поздравявахме. Най-интензивният период на дружбата ни беше, когато и двамата влязохме в гимназия. Целия осми клас се виждахме почти всеки ден, предимно се оплаквахме от учители и съученици, пиехме бира в Докторската дори при минусови температури, а понякога си хващахме 84 и отивахме да гледаме самолетите.

Лятото след 8-ми клас, аз бях вече прекомерно заета със себе си, с промените във външния  вид и любовните си победи и съвсем забравих за Христо.

Спомням си обаче, че когато ми писа, че прави прощален купон в тях, много се натъжих. Това беше първата от многото промени и раздели, които предстояха, своеобразен край на безгрижието, при все че тогава живеех с усещането за огромен товар и непосилни тревоги.

На купона присъстваха много хора от квартала, които познавах, както и старите и новите му съученици, повечето от които ми бяха непознати. Купонът течеше с типичната тийнейджърска необузданост и агресия. Счупи се лампа, едно момиче повърна в средата на хола, двойка се опитваше да прави секс в спалнята, но през 5 минути някой чукаше на вратата или нахълтваше, кикотейки се. През терасата се изхвърляха боклуци, шампоани, дезодоранти и пепелници. Чуваха се животински викове и плашещи крясъци. Ние с Христо се отдадохме на сантиментална вакханалия, обещахме да си пишем имейли постоянно, аз да замина за Германия (дори да уча в тамошен университет !?), припомняхме си случки, иначе фрапиращо банални, но сега блестяха във фатална, приглушена светлина.

В нашия спокоен и аристократичен квартал подобни изпълнения и шум никак не се толерираха, тъй че в разгара на купона се появи кварталният полицай, който беше и баща на едно от момчетата. Почти всички се разотидоха, а аз и още няколко души останахме и продължихме да пием вино и да си говорим шепнешком в хола. Не след дълго се прибраха и родителите на Христо. Майка му обвинително се разходи наоколо и рязко ни заповяда да изчезваме. Този път не ме погали по главата на тръгване. Прибрах се след около 3 минути, легнах на леглото с дрехите и заспах толкова дълбоко, че се събудих по същото време на другия ден. Мама дори беше идвала да провери дали дишам. Това беше и последния път, когато видях Христо. Писахме си известно време, после спряхме. Всъщност това лято препрочетох имейлите си до него и с огромно задоволство открих, че бяха пропити от черен хумор и самоирония.

Едно нещо обаче не ми даваше мира. Целунахме ли се с Христо на прощалния купон? Просто не можех да преценя дали се е случило или го вмъкнах самоинициативно като подходящ край на период от животите ни. И колкото повече време минаваше, толкова повече се оплитах. Така и не го попитах, но тази неяснота често изплуваше в ума ми (ето какви мисли ме занимават обикновено). Напълно възможно е да сме се целунали – и двамата пихме много от домашното вино на баща му и дълго разговаряхме сами на терасата, сетне в хола. Възможно беше и аз да съм си го измислила или внушила, впоследствие да съм повярвала в него и най-накрая да съм се усъмнила. Всъщност, това беше и естественият поток на спомените ми.

Погледнах го. Мъчно бих го разпознала без интуитивната помощ на паметта. Имаше брада, беше много висок и някак тежък, носеше очила с рогови рамки, кариран пуловер и зелено яке и гласът въобще не беше неговият. Но все пак си беше той, да, определено беше Христо.

– Все още си хубава.

Разбира се, това беше последното дето исках да чуя. Последно време забелязвах осезаеми промени. Чертите на лицето ми се бяха изострили и скулите сега се виждаха далеч по-ясно. Мекотата отстъпваше място на някаква зрялост или женственост, което беше пряк път към остаряването и упадъка. Предният ми зъб беше изскочил и продължаваше победоносния си поход напред, а кучешкият имаше различен цвят от останалите и това направо ме докарваше до сълзи и истерия. Косата беше неоформена и пусната свободно, което също отчитах като ненавременна иновация. Разбира се, присъстваха и сините вени под очите и оредяващите мигли. Кожата на лицето беше прекалено нежна, което означаваше, че със сигурност щях да се сдобия с колоритна колекция от бръчки и неизлечими следи. Най-лошото в цялата ситуация беше, че аз обожавах лицето си. И като цяло всяко нещо във външния си вид, като изключим стъпалата. В противен случай не бих се тормозила толкова. Харесваше ми как хората възприемат лицето ми, миловидно и някак уплашено, харесваше ми някой да го хване в шепите си и естествено да възкликне колко съм хубава. Харесваше ми, че лицето улесняваше възприятията на останалите при появата ми, защото в крайна сметка беше изчистено и хармонично и не на последно място, самата аз бях влюбена в него. Страдах, защото всеки следващ, който се влюбеше в лицето ми щеше да е пропуснал най-бляскавите му години, съответно гледах на бъдещото обожание като вид случайност, дори компромис. Колко години още ми оставаха – 5, в най-добрия случай 10. На 35 вече щеше да е очевидно, че разрухата е в ход. Пък и самата аз не се пазех – често бодърствах безпричинно, пушех цигари, забавлявах се без мярка. Но има ли смисъл да се опълчвам срещу неизбежното. Спомням си, че когато за първи път влязох в църква беше в седми клас и то, за да благодаря горещо на Бог за начина, по който изглеждам. А дори не вярвах в Бог. Дълго време, когато някой ме изоставеше въобще не се тревожех, защото си казвах, че няма как да си намери приятелка по-очарователна от мен. Въобще не ми хрумваше, че може да бъда отхвърлена, заради поведението си или несъвършенствата на характера, които без съмнение притежавах в изобилие. Безкомпромисната ми увереност относно начина, по който изглеждам не компенсираше многото ми вътрешни съмнения, така че като цяло правех впечатление на по-скоро неуверена и несигурна личност.

Безспорно сега беше подходящият момент да го попитам за целувката, но трябваше да вкарам две-три дежурни реплики преди да пристъпя към въпроса.

– О, това е Меги.

Меги се появи до нас като огромно бяло видение, понесло куп книги и речници подръка. Доколкото разбрах Меги беше годеница или много, много сериозна приятелка на Христо, не разбрах точно, но така или иначе в този момент не функционирах съвсем нормално. Меги имаше бяла кожа, толкова бяла, че започна да ми се гади. Имаше огромно месесто лице и малки жълти зъбки, които се разкриваха посредством непрестанна усмивка, обградена от  осеяна с белези от акне кожа. Косата ѝ беше някак рижава, с пораснали черни корени, носеше жълт пуловер и малките ѝ очи се смееха непрестанно с глупаво и влудяващо доволство. Тя страшно се зарадва, че среща приятелка на Христо от детските му години.

– Значи и ти живееш в този хубав квартал.

Аз кимнах. Христо сподели, че са продали апартамента преди няколко години. Меги каза, че е родом от Чирпан, след това веднага заминала да учи в Германия и София все още и е непозната и много, много интересна. Не знам за вас, но от Чирпан познавам само едно момче Преслав, който учи за ветеринарен лекар и хич, ама хич не ми вдъхва доверие.

И след това Меги започна да говори и да говори. И да говори. Тя просто не спираше да говори. Мисля, че учеше право или искаше да учи право или вече беше действащ правист, наистина не знам. По едно време ме попита какви са целите ми, което ми се стори абсурден, направо неприличен въпрос. Откакто се помнех, целите ми си оставаха непроменени – да успея да си завържа връзките на обувките и да не се разплача на публично място. Гледах огромните ѝ млечнобели гърди, които се спускаха и вдигаха с всяко вдишване, издишване и нов словесен залп. Представих си главата на Христо, положена върху тях и започнах да се задушавам, до такава степен, че се олюлях и трябваше да се подпра на кафе-машината.

– Подписа ли се отвън? – Меги се обърна към мен.

– За какво да се подпиша?

– За „Да България“ – шокира се Меги, като че не знаех как е погребан Гогол.

След това се впусна надълго и нашироко да обяснява за саботаж, манипулации и задкулисни схеми.

– Може би – поразсъждавах аз, – те сами са инсценирали цялото нещо, за да затвърдят имиджа си на мишена на олигархични структури. Привлекателна и благодатна позиция – добавих.

– О. не – махна с ръка Меги – изглежда не си запозната със случая.

Със сигурност не бях, но високо ценях стилната измама и не пропусках случай да я видя дори там, където не съществуваше. Същото беше и с любовта.

Меги разнищи правните нюанси на казуса, след което почти без почивка се прехвърли на актуалния проблем с въздуха. Аз се сетих как в един разказ бях написала, че на света няма нищо по-хубаво от мръсния софийски въздух и държа на смъртния ми одър да ми го инжектират венозно, но така или иначе, моите писания често бяха подгизнали от нихилистичен романтизъм.

Забелязах, че връзката на лявата ми обувка е развързана и аха да ревна, когато погледът ми случайно попадна на една книга на щанда с намалените. Мили Боже, помислих си и сърцето ми заби лудешки. Възможно ли е това да е Тя?

Миналата есен и зима прекарах в един триъгълник. Работех почасово в библиотеката на Софийския, ходех на лекции, след това се прибирах вкъщи. И нищо друго. Не се срещах с приятели и не излизах. Този крайно приличен начин на живот приключи с идването на пролетта, когато се заех да купонясвам, тъй както умея. Напуснах работа и се впуснах презглава в илюзии, бръщолевене и бълнуване. Цялото нещо продължи около месец, макар че на мен ми се стори много по-дълго. Най-важното нещо беше да не се спира. Каквото и да се случваше, трябваше да продължава докато нещата не се влошат необратимо. Всичко останало изглеждаше глупаво и недостойно, бях загубила тотална връзка с реалността и навярно, всеки срещнал ме през този период е останал с най-разнообразни и колоритни впечатления.

Спомням си, че бях в къща далеч от нас, далече от моите улици и валеше дъжд. През цялата пролет валеше почти непрестанно. Косата ми беше мокра, тъкмо се бях изкъпала и бях боса, носех само пуловер. Треперех, но треперех вече много дни, така че не обръщах внимание. Нямаше сешоар, но мислите ми бяха толкова трескави, че жадувах да се  пренесат на север, дори това да ми струваше схващане или хроничен проблем. Именно затова излязох на терасата с книга подръка и запалих цигара. Рулетката се беше завъртяла и нещата определено нямаше да приключат в моят полза. Загледах се във Витоша и се опитах да се успокоя. Навярно, щях да успея да се измъкна от хватката на цялата тази лудост  и да се завърна в обществото полу-нормална. Но не и в този момент. Седнах на стола и разтворих книгата. В такова гранично състояние малко са писателите, които ще те хванат за ръчичка и няма да позволят да им се отскубнеш. Думите бяха добри, бяха добри и добре подредени. Стигнах до 28-ма страница и не само се взирах в правоъгълниците от думи, а потънах в историята. Ставаше въпрос за син, който разказва за болния си от деменция баща. Запомнила съм отчетливо няколко цитата: първият, с който започва книгата – „И най-общото трябва да се представя лично“, мисъл на Дерида – „че човек докато пише, всъщност непрекъснато моли за прошка“ и отговор на бащата, на въпрос как се чувства – „Няма чудеса, само знаци“.

Любопитното е, че целият този период е сякаш снимка на магистрала с лош фотоапарат – само размазани светлини. Но моментът, в който чета книгата, терасата и миризмата на въздуха, всичко, мога да възпроизведа с точност. Оставих книгата и си поех дълбоко въздух, фактът, че бях успяла да се съсредоточа и развълнувам значеше, че каквото и да е, ще съумея да запазя разсъдъка си. Книгата буквално ми спаси живота. Оставих я и по-късно  вечерта на Седмочисленици едно момче ме попита как е минал денят ми, какво съм правила. Макар че бях правила буквално всичко, отвърнах, че съм чела книга за старец, който има деменция, но не мога да се сетя нито името на автора, нито на книгата.

След това правих милиони безуспешни опити да намеря коя е книгата. Писах в гъгул старец с деменция, баща с деменция, но откривах само научни статии и форумни споделяния. Случваше се на купон да се провикна от кухнята: „Хора, някой да е чел книга за старец с деменция?“, обикалях като детектив Славейков и книжарници, но никой не успя да ми помогне.

Хванах книгата с треперещи ръце и видях посланието в началото: „И най-общото трябва да се представя лично. Хокусай.“ Старият крал и неговото изгнание от Арно Гайгер. Разбира се, разбира се, разбира се. Почти извиках и вече се разплаках от вълнение и напрежение. Целунах книгата и я вдигнах във въздуха като бъдещ престолонаследник. Христо и Меги ме гледаха със странна смесица от недоумение и притеснение.

– Това е книгата – отроних. – Това е книгата, която търсех.

До нея видях още една „Краят на историята“ от Лидия Дейвис и грабнах и нея, защото и тя беше пет лева, а аз имах точно десет. Впоследствие се оказа, че Дейвис е първата съпруга на Пол Остър, „Краят на историята“ е дебютният ѝ роман, а за втората Сири Хуствет имам статия (от декември 2016). Окрилена от развитието на нещата прегърнах Христо, целунах го по бузите и прошепнах: „Христо, бягай! Бягай докато е време и не се обръщай назад.“

Разбира се, той може да си е помислил да бяга от България и отровния въздух тук, но ние се познавахме от деца и уверена съм Христо добре разбра за какво говоря.

Следващите дни настроението ми беше повече от отлично. Танцувах сама, пеех под душа, усмихвах се безпричинно и въздишах доволно. Преполових романа на Лидия Дейвис и съвестно си водех бележки, нещо което никога не правя. Прочетох Старият крал и неговото изгнание отново до 28-ма страница и се наслаждавах на всяка дума, като че се наливах с качествено шампанско, което ми носеше чиста радост и удовлетворение. Дори се заех да си почистя стаята. В една кутия за бижута намерих няколко смачкани листа със странни знаци на тях, които първоначално не успях да разчета, но сетне сърцето ми запрепуска дори по-бясно отколкото в книжарницата.

По време на събитията от пролетта почти не се прибирах вкъщи, прибрах се само веднъж, а следващия път, в който се прибрах имах халюцинации и тогава нещата вече бяха много, много зле. Предчувствах, че ще имам кошмарно лято, каквото и беше. В разгара на лятото се възстанових малко и реших да опиша събитията от пролетта, за да се успокоя. Само дето не можех. Вероятно от инстинкт за самосъхранение бях ограничила достъпа до тях и постоянно бърках събития, хора и места. Един лабиринт, който не можех да разплета. Съвършена главоблъсканица. Безизходица. Затова се заех да описвам случки от детството, тийнеджърските години и такива преди пролетта. Търсех връзки и паралели с настоящото си окаяно състояние. Всичко това имаше по-скоро терапевтичен нюанс, съвсем не съм сигурна, че тези писания имат литературна стойност, но така или иначе към момента не съм се връщала към тях.

Тогава в съзнанието ми ясно изплува образът какво правех  единствения път, в който се прибрах вкъщи през пролетта. Бях се подпряла на кухненската маса, влизаше слънчева светлина и прах, а аз не бях спала от много дни. Не пишех седнала, а права, иначе щях да заспя или припадна, при все че мозъкът ми работеше трескаво и на много бързи обороти. Приличах на психоложката от Split. Така и се чувствах, като човек, който няма много време, упоен и уплашен.  Описала съм хронологията на всички събития, персонажите, дори епизодичните, барманите и скитниците, като дори съм им дала подходящи имена, които да заменят истинските. Има кратки подсещащи разговори и фрази. Например много пъти ми е бил задаван въпросът: „Ти откъде се взе?“, а едно момче се е заинтересувало от коя планета съм. Сега имах пълната картина. След това съм прибрала листовете в кутията за бижута и тотално съм забравила за тях.  Подскочих и нададох победоносен вик. Неда в настоящето беше помогнала на Неда в бъдещето, а тя никога не го правеше. Уверена бях, че събитията от пролетта завинаги ще останат неясни и мъгляви, а сега можех да ги възстановя и за мен това щеше да бъде елементарно: като да си подсвирквам с ръце в джобовете, като да пуша и  пия бира цяла нощ, като да се взирам през прозореца. Чувството от последните месеци, че нямам контрол – изчезна. Можех, разбира се,  и да не го опиша. Можех да използвам фрагменти за бъдещи разкази. Неслучайно най-любимият ми цитат на Хемингуей е „пропускай колкото си искаш, важното е да знаеш какво пропускаш.“ Не знам колко хора осъзнават, че многото опции са бичът и захарният памук на свободата. Имах ключа от една врата, която смятах за затворена. И не подарен или намерен ключ, а собственоръчно направен. Щях да вляза през парадния вход, с две ослепителни рускини подръка и 9 грама кокаин в задния джоб и цяла вечер всички щяха да пият за моя сметка. Толкова се развълнувах, че се налагаше да измина поне 20 километра в полубяг, за да се успокоя. Ако спечелех милиони от тотото или получех Нобелова награда, със сигурност нямаше да се вълнувам толкова. Навлякох якето, извиках мама и казах.

– Виждаш ли това?

Тя погледна  смачканите листа, сякаш писани от 5-годишен аутист.

– Това е най-ценното нещо, което притежавам – подчертах. – Никой не бива да го докосва по никакъв повод. Нали? Разбрахме ли се?

Мама кимна сериозно.

След това изскочих на улицата и разтворих победоносно ръце. Пролетта отново идваше и за първи път през целия ми живот имах усещането, че в неравната борба със себе си мога да изляза победител.

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*