Толкова много любов

Отивам на гости на Сара, Сава и Сашо (имената са сменени) в един мразовит, зимен ден, преди няколко седмици в разгара на Снежния Апокалипсис. Облечена съм с клин, джинси, блуза с къс ръкав, блуза с дълъг ръкав, лек пуловер, по-дебел пуловер, два чифта чорапи, туристически обувки и забележителна шапка, донесена от дядо след пътуване в Русия.  Възстановявам се от продължително боледуване, устните са виолетово-сини, носът, червен и подут, кожата сивкава, неоформената, пусната свободно да расте коса се вее под шапката, а настроението ми е съизмеримо единствено с температурната обстановка.

Когато най-сетне се добирам до кооперацията, звъня на домофона, чувам приповдигнатия глас на Сара, бутам тежката врата, оставям я свободно да се затръшне след мен, облягам се на стената до пощенските кутии и въздъхвам дълбоко, както съм виждала да правят по филмите.

С тримата се запознах през лятото на едно парти във Фабриката. Всъщност първо срещнах Сашо, който искаше да си купи листчета, а аз нямах цигари. Спомням си, че беше много топло, макар и вече 3 часа сутринта, нямаше никакво улично осветление, плувахме в странна тъмнина и се смеехме непрестанно и подчертано безпричинно. Сашо имаше тъмна коса и завалваше думите по един специфичен начин, който някои момичета намират за особено привлекателен. Когато се върнахме на партито ме представи на Сара и Сава. Сара беше русокоса, носеше къси дънкови панталони, тениска с надпис “HELPLESS” и  поразително приличаше на Кирстен Дънст. Не се здрависа с мен, a ме прегърна. Миришеше на цигари и дъвки.  Сава беше видимо пиян, очите му плуваха в червеникави отблясъци, усмихваше се всеопрощаващо, направи крехък опит да танцува, отказа се, подпря се на една колона и просто клатеше главата си, изпаднал в краткотрайно блаженство. Сашо отиде до бара, а не след дълго приятелите, с които бях дошла, съобщиха, че тръгват. „Остани“, каза Сара и аз…останах. Тръгнахме си от Фабриката на развиделяване, ядохме банички на гарата, взехме си  кафе и седнахме в градинката до ЦУМ, където слушахме музика от моя телефон (само аз имах 4G), след това пихме бира, а накрая отидохме в Дом на киното  и четиримата заспахме по време на филма.

Започнахме да си пишем често. Разбрах, че живеят тримата, но в началото мислех, че са само съквартиранти. С течение на времето някак съвсем естествено и интуитивно осъзнах, че имат по-специална връзка. Случваше се да си пиша със Сара известно време, обсъждахме филм или нещо такова и накрая на екрана се изписваше: „всъщност е Сава, Сара е в банята.“ Често тримата се включваха на видео чат полу-голи, а накрая се осмелих да попитам Сашо дали мога да напиша материал за тях като за съвременните Жул, Жим и Катрин. Не ми отговори почти половин час, а накрая написа: „Каним те на гости.“

Мъчно се изкачвах нагоре до петия етаж, нямаше асансьор, а гърлото ми беше прекомерно сухо, сякаш се наливах с отлежала истерия.
Посрещна ме Сара, беше облечена с пухкаво долнище, бледорозов суитчър, русата ѝ коса беше вързана на опашка.
– Джийсъс Неде, изглеждаш ужасно.
Малцина са хората, които ме наричат Неде и то само понякога.
Миришеше на песто, таваните бяха високи, имаше големи прозорци със стара бяла дограма. Сашо седеше на леопардов диван, вперил поглед в лат-топа, носеше очила с диоптър, косата му беше разрошена, около него имаше хиляди малки цветни листчета, учебници, книги. Цигарата висеше от устата му, беше с бяла тениска и черни дънки, погледна ме косо и с едно движение развали цялата сценография.
– Харесва ли ти? – попита и направи описателен жест.
Имаше огромна черно бяла снимка на тях тримата (Сара в средата с каскет и мъжко палто, държеше бутилка водка и беше изкривила лицето си в заплашителна гримаса, Сашо гледаше нахално в обектива, а Сава сякаш се опитваше да види нещо в далечината, присвил очи). Надписът отдолу гласеше: Drunk in Eastern Europe. Масата беше ниска и дървена, като че изровена от боклука, едната стена беше покрита с червени тухли, имаше още много снимки  (Сава е фотограф), но мястото създаваше чувство на странна празнота.
– Преди това беше кантора на баща ми – разясни Сашо – Даде ми да живея тук докато завърша, след това трябва да се изнесем.
Сара въздъхна дълбоко и се обърна към мен.
– Какво ти се пие? Чай? Вино?
Винаги изпадам в огромни дилеми какво да пия, сякаш това би предначертало вечерта , съответно и живота ми. Боли ме гърлото, значи чай, но чаят дехидратира, пък и поначало го мразя. Виното ще ме сгрее, но предпочитам мислите ми да са ясни. Чаят ще ме изнерви, а виното ще донесе измамно успокоение. Започнах да кърша пръсти и да се клатя напред-назад.
– Ясно е, всички ще пием вино – Сара ми намигна и връчи тирбушона на Сашо. Тя притежаваше естествена лекота, такава каквото цял живот се опитвам да си присвоя.
Посочи плочите и попита:
– Слуша ли ти се нещо?
От грамофона се носеше позната песен, но не исках да знам коя е. Поклатих глава и подадох чашата да ми налеят. Не знаех какво правя там, сякаш нарушавах някаква хармония, това със сигурност бяха последните хора, с които да се чувствам неловко и все пак се чувствах неловко.
– Е, така значи, – обявих и вдигнах чашата си – живеете си като в „Мечтатели“ – казах го прекалено високо и неестествено, като многократно репетирана реплика на некадърна актриса и веднага съжалих.
Двамата се спогледаха, замълчаха, сетне се разсмяха и на свой ред вдигнаха чашите си.
– Стараем се – отвърна Сашо. – Аз съм Луи Гарел.
– Всъщност, Ева Грийн някак ме плаши – сподели Сара.
– Но Сава много прилича на Матю, – разсмя се Сашо – особено когато е пиян.
– Глупости – Сара седеше на земята върху пухкав килим и пушеше дълга цигара, от която се носеше странен ванилов аромат.
Известно време тримата мълчаливо отпивахме от виното, пушехме цигари, интензивно се взирахме в нищото.
– Значи, искаш да пишеш материал за твоя сайт – Сашо наруши тишината.
Кимнах.
– Разгледахме го, има много добри неща – продължи Сашо. – Има ли голяма посещаемост?
– О, не. Не бих казала. Но и последните два месеца не публикувах, бях болна.
Прииска ми се да извадя диктофона, подарък от баба за Коледа, но се отказах.
– И какво? – Сара ме погледна предизвикателно и издиша дима през носа – Защо искаш да пишеш за извратеняци като нас?
– О, не – смутих се аз. – Не мисля, че сте извратени. В никакъв случай. По никакъв начин. Според мен единственото отклонение от нормата е преднамерената жестокост. Всъщност, мисля че това е реплика на Бланш Дюбоа, но аз дълбоко вярвам в нея.
Осъзнах, че гледам в обувките си и се зачудих защо по дяволите съм с толкова грозни обувки.
– Ще сменя имената. Имам предвид, никой няма да ви познае.
– Ние с никого не общуваме – успокои ме Сара. – Мнението на хората е последното нещо, което ме интересува.
Чувала съм тази реплика милиони пъти и сега за първи път ми се стори истинска.
– Е, интервю ли ще правиш? – попита Сашо и се зае да свива джойнт. – Давай.
– Ами, – не знам защо, но ми се прииска да избягам. Просто да грабна палтото и двата си пуловера и да се завърна в собствения си объркан свят. – Не знам, тоест бих, имам предвид, просто не бих се заела толкова… нали разбирате.
– От теб ще излезе страхотен журналист – Сара ми намигна и отиде да погледне спагетите. Когато се върна запелтечих:
– Разкажете ми как се запознахте.
Двамата избухнаха в смях и настъпи оживление, способно да изникне само в малобройна компания.
– В автобуса – отвърнаха в един глас.– В 94 – продължиха и изпаднаха в истеричен кикот.
Сашо се овладя първи.
– Видях я и нарочно слязох на нейната спирка, макар че трябваше да продължа.
– Тъкмо бях пристигнала в София и не можех да се ориентирам. Трябваше да се срещна с чичо ми на Сити Центъра, за да ми даде ключа от апартамента. С леля ми заминаваха на море и щях да живея у тях докато си намеря квартира.
– Догоних я и започнах да я следвам.
– Обърнах се няколко пъти, но въобще не се притесних, че някакъв психопат ме преследва.
– Когато се срещнахме с чичо ѝ ме представи като приятелят ѝ.
– Чичо ми е абсолютно луд, нацист.
– Когато отидохме в апартамента имаше портрет на Хитлер.
– И огромни хлебарки. Най-огромните, които съм виждала.
–Миришеше на мухъл. Пушихме джойнт, пихме бира на терасата, заспахме на крайчеца на дивана и покрихме устите си с шалове, за да не ни влезе хлебарка в устата. След това русокоска се нанесе у нас. И до днес не плаща нито стотинка наем.
– Voila! – Сара отпи от чашата си и се облегна доволно назад.
– Еха, кога беше това?
– Преди три години.
– Значи двамата станахте гаджета.
Те кимнаха.
– А Сава? Кога се появи Сава?
– Всъщност – усмихна се многозначително Сара, – Сава първо се влюби в Сашо.
Разляхме още вино по чашите, Сашо запали джойнта, сменихме плочата и чухме ключа в ключалката.
– За вълка говорим – разсмя се Сара.
В стаята нахлу студен въздух, чуха се шумове от банята, тряскане на врати, течаща вода, тропане и въздишки. След малко се появи и Сава. Болезнено слаб, със светло кестенява коса, с по момичешки красиво, изваяно лице.
– Вижте – изкрещя и метна някакво списание на масичката. Изглеждаше странно превъзбуден, имаше лилави сенки и отривисти движения, а очите блестяха неестествено. Все едно беше взел амфетамини или беше станал свидетел на насилие. – Мои снимки в полско списание.
Сара подсвирна.
– Това трябва да се полее.
Взех списанието. Снимки на изоставени сгради и насекоми.
– Тревожно – констатирах и дори не усетих, че го казах на глас.
– Че нашето момче си е тревожно – отбеляза Сашо и докосна рамото му.
– Госпожица Узунколева е тук да ни изследва – подхвърли Сара.
Сава се огледа нервно и изпи виното на един дъх.
– Да ни изследва?
– Точно така. Защо не разкажеш как се запознахме?
– За книгата ли?
Зачудих се за каква книга говори. Разбира се, мечтаех да напиша роман, но гледах да не говоря за това.
– За сайта, за моя сайт – разясних.
– Сайта ли? – подхвърли Сава с неприкрита погнуса.
– Ние сме българските Изабел, Тео и Матю – каза Сара със същия предизвикателен тон отпреди малко.
– Глупости – почти изкрещя Сава и стана, за да смени плочата. Пусна нещо по-бързо, все едно беше африканско, някак ритуално. Започна да ми се вие свят.
– Един ден Сашо го доведе – провлачено заразказва Сара – запознали се в някакво кафене и Сава му казал, че му трябват модели. Със сигурност не очакваше да ме завари тук.
– Глупости – извика Сава.
– Ама, какво ти става, я се успокой. Ако имаш друга гледна точка върху историята, чувствай се свободен да я споделиш.
Сава изсумтя презрително и се облегна на прозореца.
– Тя е перфектен модел, каза му Сашо и Сава едва не се задави от изумление. Сашо, разбира се, си умираше от смях. Сава ми направи няколко снимки и си тръгна набързо, защото светлината не му се струвала подходяща.
– Глупости, глупости, глупости – бърбореше Сава.
– След това – продължи Сара, – го причакахме пред Академията и го навихме да изпие по едно с нас. Ужасно се дърпаше. Не съм срещала по-очарователно момче, мислех си аз. Започвах да се влюбвам в него, а той очевидно се влюбваше в Сашо. Единственият начин да го имам, беше да му дам Сашо.

Сава грабна бутилката, излетя от стаята и ядно затръшна вратата след себе си.
– Станал е ужасно разглезен – отбеляза Сашо.
– Така и направих – не спираше Сара. – Скоро осъзнах, че не е само моментно увлечение, всъщност и двамата със Сашо го разбрахме. Сава също се привърза към нас.
Voila.
– Как ти се струва историята? – попита Сашо.
– Ами, любовна история като любовна история.
Двамата се разсмяха.
Сава се върна и се сгуши на дивана като дете.
– Време е да тръгвам. Стана късно – обявих на висок глас, подобно на застаряваща даскалица.
Сара ме изпрати до вратата.
– Сигурна ли си, че не искаш  да останеш за вечеря? Може да спиш тук, има достатъчно място.
– Аз– запелтечих, – благодаря ти, но трябва да се прибера. Имам лекции сутринта и…
Тя се усмихна. Чувах смеховете на Сашо и Сава.
– Всичко е наред, Неде.
– Да, разбира се.

Когато се озовах навън, усетих студа. Преминава през катовете дрехи и те оставя разсъблечен насред пустата улица.

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*