Don't play what's there, play what's not there - Miles Davis Follow Me on Facebook

Да разчистиш сметките си с този свят

Жюстин Леви

„Внимавай, мръснико, ще се срещнем в моята следваща пиеса“

Стриндберг

Писането: последното убежище на оскърбените и безнадеждните (каквито по дефиниция са писателите). След като си губил битки, достойнство, гордост, кураж, самоуважение, апартаменти, работи и любови, идва време за разплата. Терапевтичното удоволствие да накараш всички гласове в главата ти да замлъкнат като повториш отново думите им. Не можеш да си позволиш лукса да не го направиш. От Томас Улф, през Уелбек, Капоти, Буковски, Филип Рот, Робърт Валзер, Хенри Милър до Достоевски, Пруст и Толстой, в неравната борба падат жертви глупави учители, злобни работодатели, луди бивши съпруги, други писатели, безсърдечни родители, нелоялни приятели. Майката на Уелбек опитва контра отмъщение написвайки 400 страници мемоар, защото се чувства засегната в някои пасажи на „Елементарните частици“. Според нея синът ѝ трябва да излезе пред света и да заяви: „Аз съм лъжец, самозванец, паразит, всичко, което съм направил досега е във вреда на хората около мен. Искам прошка“.

Разбира се, отмъщението на писателите не е замисляно като такова, което прави разминаването със справедливостта наистина трогателно. А дори книгата изобличител да цели да нарани и наскърби, целта не би могла да бъде постигната, ако има липса на талант. А има ли талант, ще има и прошка. Дори обожание. Според Франк Синатра успехът е най-доброто отмъщение, а според мен да напишеш роман е най-елегантният начин да разчистиш сметките си с този свят.

Жюстин Леви e родена през 1974 г. Дъщеря е на френския философ, писател и интелектуалец Бернар Анри Леви. През 1995 се омъжва за Рафаел Ентовен. Впоследствие съпругът ѝ я зарязва заради световноизвестния модел, актриса, певица и бивша първа дама на Франция Карла Бруни, която по това време е годеница на баща му Жан-Пол Ентовен. Жюстин споделя, че денят, когато разбира, че Рафаел и Карла ще си имат бебе е най-жестокият ден в живота ѝ. „Това е най-щастливият ден в живота ми“, крещи бившият ѝ мъж по телефона. „Ингушите също са щастливи, когато им се роди бебе“, успокоява я баща ѝ – интелектуалецът. Докато са заедно с Рафаел, Жюстин също забременява, но двамата решават да направи рисков аборт, който ѝ причинява редица проблеми да забременее впоследствие. „Всичко, което постигнахме заедно е мъртво“, пише Жюстин. „Не, остава цигарата. Аз пуша благодарение на него. Толкова съм доволна. Обожавам да пуша.“  След като се възстановява от зависимостта, която развива към амфетамините,  Жюстин сяда и описва Всичко. „Ти какво очакваше?“, пита риторично бившия си съпруг и продължава: „Смяташ, че ще бъде лесно да ме напуснеш? Мислиш си, че ще те оставя да го направиш“. Книгата „Нищо особено“ излиза през 2004 г. Веднага се превръща в бестселър, преведена е на множество езици и измества от челните места в класациите дори литературната сензация „Шифърът на Леонардо“.

„Не е толкова често срещано явление един тип да разкара обичаната от него жена, за да направи дете на годеницата на любимия си татко. Не бе длъжен да се превръща в този жалък Иполит, нали?“ Освен че Жюстин безпощадно описва Рафаел (в романа Адриан) като безволево, инфантилно и жестоко човече паднало в капана на „красива рожба на биониката с поглед убиец“, не пести и своите срамни моменти. Например онзи път, когато рисува мустаци на една двуметрова Паола (Бруни в романа) на някаква автобусна спирка и една баба я обявява за престъпно изчадие. Или тогава, когато се опитва да си свали брачната халка, но пръстът се подува и се налага да я срежат. Или моментът, когато се тъпче с кроасани в кварталното кафене и осъзнавайки, че си е забравила парите избягва? Налага се да намира обиколни маршрути в продължение на седмици. Или зависимостта към наркотиците, която развива по време на брака си, за да се чувства уверена. За да е достойна за съпруга си.  „Отритната, разкарана, захвърлена – шокът ме бе взривил и затрил, чернобилизирал ме бе.“ И за всичко е виновен Адриан (или Рафаел). „Нему приписвах вината за всичко. За тъгата ми, той е виновен. За кошмарите ми, той е виновен. За булимията и анорексията ми, за кончината на моята баба и убийството на командира на съпротивата Масуд, за лошото време, за птичия грип, за израело-палестинския конфликт, за първата ми бръчка, за тъмните кръгове около очите ми – все той и неизменно той.“

В началото Рафаел убеждава Жюстин, че ревността ѝ е безпочвена. „Казваше ми, ама любов моя, та това е мащехата ми.“ „Хвана се с Паола както правеше лицеви опори, само за да покаже на големите, че бе също толкова голям като тях, че и той можеше да има жена с поглед убиец.“ Според Жюстин той пада в тъпата клопка на една вещица, която нехае колко се обичат баща и син. И все пак допуска възможността, че може наистина да се обичат и да са щастливи заедно. „Дали това ми причинява болка? Да си го представям щастлив с нея, далеч от мен. Дори и това не. Вече не.“

„Всичко, което ми остана от него е цигарата. Какво ще ми остане, като спра?‘

„Нищо особено“ носи на авторката си популярност, пари, слава и убедена съм малко успокоение. Но в света на пишещите,  отмъщението не носи справедливост. Карла Бруни е жената котка. Онази, която пристига в къщата в Поркрол с израз от сорта на „светът е мой и всички пичове също.“ Карла Бруни, Терминатор, който споделя, че няма нужда от никого, „аз мъжете ги кастрирам веднага“. Карла Бруни, тази нарцистична сексуална хищница. Жената, която Клептън и Джагър никога няма да забравят. Онази, която на всичкото отгоре разполага с безупречен стил, музикален талант, бърз ум и богата обща култура. „Нищо особено“ прави образа на Карла Бруни завършен, полира го. Нейната нестихваща популярност и умението ѝ да получава онова, което иска са непокътнати.

В момента Жюстин Леви е на 42 години. Работи в издателство, редактира, пише, редовно вечеря с баща си. Станала е малко по-цинична, малко по-обезверена и малко по-смела.  Има две деца и не вярва в моногамията. Бившият ѝ съпруг, нейната неизлечима болест е отдавна заменен с Никола Саркози.

Животът за всички продължава. Животът е дълъг, уверява ни Жюстин. Пък и какво толкова се е случило? Нищо особено.

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*