Don't play what's there, play what's not there - Miles Davis Follow Me on Facebook

Борис Зафиров: Винаги можем да потърсим помощ

снимка: Joro Aranjoro

Борис Зафиров завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2013 година, специалност „Театрознание и театрален мениджмънт“. Няколко години работи като журналист и критик в областта на театъра. В последно време се изявява на полето  на документалния театър като режисьор и драматург.

Премиерата на второто му документално представление „Безсъщност“ е на 2 ноември 2016 г. от 19:30 ч. в Център за култура и дебат „Червената къща“. „Безсъщност“ се появява като реакция на недостатъчната грижа и внимание на държавата и институциите спрямо психично болните хора.

 С участието на: Благой Бойчев, Ирина Андреева, Милена Ерменкова и Ованес Торосян

Режисьор: Борис Зафиров
Сценарий: Борис Зафиров и Цвета Ерменкова
Драматургия: Цвета Ерменкова
Сценография и мултимедия: Теодор Кириаков
Музика: Алексей Николов
Мениджър: Неда Митковска
Консултант: д-р Венелина Динчева
Анкета: Катерина Георгиева

Как си? Как се чувстваш, как оценяваш живота си в този момент?

Това е въпрос, на който винаги съм отговарял крайно откровено, поради факта, че все повече хора го задават съвсем дежурно. Когато започнеш да  споделяш наистина как си, те стоят и те гледат учудено. Но тъй като знам, че ти ме питаш искрено ще ти кажа, че съм добре.
Сега съм в момент, когато преразглеждам стари амбиции и намерения и реално си давам сметка колко от всичко, което съм си фантазирал преди,  имам възможността да го реализирам. Сякаш до момента съм се вълнувал от едни и същи неща, но ги преразглеждам по нов начин спрямо  това, което се е променило в мен. Нещо като препрочитането на „Малкия принц“, историята е една, но четейки я през годините се усеща различно. Днес оценявам живота си като възможност да преосмисля това, което ме  вълнува и ме е вълнувало, но по друг начин: по-устремен, по- конкретен и може би по-ценен.

Ти си режисьор и съсценарист (заедно с Цвета Ерменкова) на представлението „Безсъщност“. Какво да очакваме?

Можете да очаквате споделянето на няколко лични истории, които може и да не ви се сторят особено колоритни, но за нас те са важни, защото ще видят бял свят. „Безсъщност“ е вторият ми режисьорски опит, в който искам да извадя различността в определен тип хора и техните автентични облици, останали скрити зад дадени обстоятелства. В случая става въпрос за хора с психични проблеми, които са отделени от социалния живот и това по никакъв начин не им помага. Историите им са разказани чрез интервюта, които актьорите водят помежду си, нищо не е съчинено или добавено, всичко, което чуете от сцената е документ, записан със съгласието на реалното лице. Повече няма да ви говоря, защото не искам да ви създавам нагласи и конкретни очаквания.

Психичните заболявания причиняват огромно страдание на болните и на техните близки, но като че в изкуството лудостта е обвита в романтичен ореол. Би ли могъл да се съгласиш с подобно твърдение?

Да бих могъл, но когато става въпрос за документален театър няма как да бъде внесена каквато и да е художествена нагласа или пък тълкование – в темата имам предвид, не във формата. В случая лудостта е дума, която не отива на контекста и целта на представлението. Тук имаме проблем, който до голяма степен произтича от държавния апарат и институциите, от липсата на достатъчен брой адекватни организации, програми и домове, които да се грижат и да помагат ефективно на тези хора. В нашия случай романтичният ореол е заменен от една голяма въпросителна, която често излиза над главите на анимационните герои, когато не знаят какво да правят. По същество документалният театър търси отговори на въпроси, които биват подминавани поради липса на решение. Намирането на решения също е част от задачите на документалния театър. Нашето решение до голяма степен е изразено в партньорството ни с „Глобална инициатива в психиатрията- София“ и техните програми. Друг фактор, който моментално кара романтиката да се изпари е моралният и личният аспект на процеса, в който въвлякохме хората, чиито истории разказваме. Няма как да привнасяш каквото и да е, освен тяхната реалност, макар и през субективността на актьора. По време на срещите ми с тези хора, аз постоянно си мислех за това дали не прекрачвам границата, целите на проекта и не започвам ли да търся лична облага. Стараех се да запазя откровения си подход и да не насочвам разговора в посока на атракцията, нито пък в социалния сантимент. Трудно е да запазиш автентичното звучене и излъчване, което едновременно да не излиза от контекста на проблема и в същото време да е центрирано в личната история, такава каквато има всеки. И в този ред на мисли нямаше как да се образува романтичният ореол, за който ме питаш.

Мислиш ли, че театърът на бъдещето е документален?

Нямам представа какво е бъдещето, нито знам какъв ще е театърът, но усещам, че в сегашната реалност, почти лишена от чувствителност, имаме все по- голяма нужда от разбиране и споделяне в чисто житейски план. В нашата реалност, която все повече се превръща в симулакрум на самата себе си, в която липсват всякакви духовни ценности и смислени корективи, в такава реалност човек би се зарадвал тя да бъде пренесена на сцена и да има отношение към проблемите му. Проявленията  на съвременния живот, в които все по- външно се припознаваме или направо „тагваме“, все повече ни отдалечават от това да сме критични и да реагираме на заобикалящия ни свят. Проблема, който разглеждаме нито е нов, нито е непознат, но какво от това? Почти по нищо не личи, че се мисли в посока на неговото разрешаване. А ако едно нещо не се разрешава, то се задълбочава. Театърът, от който в момента виждам смисъл е този, който се интересува от човека, от неговите чувства и мисли, разбира се изразени в действия. Театър, който не експлоатира актьора като инструмент за постигане на предварително замислена цел, често на един човек, а театър, в който актьорът е припознал както проблема така и самия себе си. Има различни видове документален театър, някои използват дословно думите на хората, от които са събрали материал за пиесата си, други ги въвличат в представлението, трети търсят мнението на актьора по дадения проблем или пък компилация от трите модела. Жанровата характеристика все повече се превръща в индивидуална обосновка на конкретния проект. Други хора, тотално се лишават от категоризации и определения. Такъв е и методът, на човека, който ме провокира да се занимавам с документален театър – Георг Жено, световно доказан режисьор. За това, което прави той казва, че е просто театър, а това съдържа в себе си  всичко, което би могло да бъде разграничено в поджанрове. Всякога зависи от адресата и неговите възприятия. Не знам какъв ще е театърът на бъдещето, но ми се иска в основата да е човекът и неговите проблеми, които са от малкото устойчиви и непроменяеми неща, за които мога да се сетя.

Завършил си театрознание в НАТФИЗ. Имало ли е моменти, в които си съжалявал за избора си на специалност?

Не. Даже съм особено щастлив, че имах възможността да бъда част от класа на проф. Калина Стефанова. До голяма степен благодарение на нея запазих чувствителността си към света, без значение ежедневните крайности, които ни се случват или за които разбираме от медиите, от театъра и киното. За мен беше много ценно да изградя свое лично отношение към театъра, макар и учейки не толкова практична специалност. И отново благодарение на проф. Калина Стефанова го опознах в най-човешките му аспекти. Едно от нещата, които често ни повтаряше беше, че театър който не провокира към по-добро, към това да постави под съмнение правотата на собствените ни действия е излишен театър, ненужен. Може би съжалявам, че в часовете по режисура нямах по-смислен преподавател, но и това сигурно е част от вселенската схема.
Имало е много моменти, в които някой се е опитвал да постави под съмнение избора ми за тази специалност, като ме е питал какво ще правя след това или пък е изказвал импотентни мнения от рода на: „то нашият професор ни каза, че който не може да запише режисура или актьорско майсторство, учи театрознание“, но те по скоро са ме разсмивали. Няма да забравя, когато една колежка от кино факултета ме разпитваше в кафенето срещу НАТФИЗ и щом разбра какво уча, изпадна в потрес и разочаровано ми сподели, че през цялото време си е мислела, че съм кинорежисьор. Честно казано, много съм се забавлявал със стереотипното мислене на някои колеги. Има толкова много неща, които можеш да правиш учейки театрознание, най- малкото имаш време да добиеш житейски опит, който да те насочи и задълбочи в по-конкретни занимания.

Бил си главен драматург на Родопския драматичен театър „Николай Хайтов“. Какъв е животът на един театър извън столицата?

Това е въпрос, на който отговора за съжаление е предопределен от много фактори и отговорности, които не са делегирани на хората, които работят в дадения театър. Честно казано беше разочароващо. Животът на Родопския драматичен театър „Николай Хайтов“ беше заключен някъде в хранилищата със старите плакати и почти необитаемите коридори. Хич не ми се навлиза в анализ на културната реформа, на политиката на Вежди Рашидов, на отношението на Христо Мутафчиев, на намеренията на общината към сградата на театъра, защото пак ще се върна в онази кафкианска реалност, в която забравяш за същината и смисъла на своя ден.
Това, което мога да кажа е, че Смолян е прекрасен град, с прекрасна публика, която уважава театъра и има потребност от него. За разлика от София, Пловдив или Варна там няма толкова събития, но има особен дух и енергия, в които е заложен потенциала и на самия театър. Това е град потопен в митове и предания, което е чудесна предпоставка за антропологичен театър, за ритуален театър, за фестивален център и какво ли още не. Искрено вярвам, че ситуацията ще се променя към добро и отново ще има театър във всяко населено място, бил той и гостуващ.

Какво е мнението ти за социалните мрежи?

Социалните мрежи се определят от начина, по който ги експлоатираме. Ако не си губиш времето в безкрайно разглеждане и воайорство, а ги използваш с цел постигане на конкретни цели, тогава те имат смисъл. Друг е въпросът, че изкараха на повърхността някои неща като събитие, фотография, видео клип. Тук пак опираме до стойности и до лични приоритети, лесно човек може да се загуби в информационния поток, който постоянно ни залива. Но със сигурност не ми харесва, че комуникацията се измести там, а не където и е мястото – в реалния живот. Говоря за често срещаната гледка, в която приятели са заедно на маса и си човъркат телефоните. Тъжно.

Изкушен ли си от актьорската професия?

Хах, по скоро не. Доста съм суетен и постоянно си мисля как изглеждам, което се отразява на образа, според мен, в отрицателна посока. От друга страна има толкова добри актьори в България, които са учили и са се школували, че по-добре да се появят повече хора, които да ги въвличат в смислени представления и филми. Питали са ме: „ ти защо не станеш актьор или не си ли актьор“, но това пак е било по скоро заблуда, предизвикана от моментната лекота, с която съм се движил в пространството.

Приел си спасяването на кино „Космос“ в Пловдив като лична кауза. Продължават ли битките на колектив кино „Космос“?

Битките отдавна не са за спасяването на киното, а за приобщаването на местните и регионалните общности в каузата и посоката, в която вървим вече четири години. Преди около месец кметът на Пловдив официално обяви, че община Пловдив ще отпусне пари за ремонта на сградата. Разбира се има още много неща, които трябва да се уточнят и пресметнат докато се задвижи процесът. Ако сте заинтересувани можете да следите какво се случва на страницата ни http://culturalcosmos.com/ или на фейсбук профила – Културен Космос-Кино Космос.

Защо хората трябва да гледат представлението „Безсъщност“?

За да се запознаят отблизо с историите на четири личности, останали до голяма степен неразчетени  от обществото, с цел по -адекватно отношение и разбиране. На никого не пожелавам да му се налага да се справя с подобна ситуация, но спрямо сегашната шизофренна обстановка нищо не се знае; кой, кога и как ще прояви симптом за подобен тип проблеми. Една от причините е липсата на общуване, на емпатия. Никога не трябва да забравяме, че дори и да не можем сами да се справим с нещо, винаги можем да потърсим помощ. В случая ние, „Институтът на боклуците“ *, насочваме прожекторите към нещо, което мислим, че е важно и за което чувстваме, че можем да бъдем полезни, макар и индиректно.

*„Институтът на Боклуците“ е проект създаден през 2015 година от Георг Жено и Ирина Андреев. в следствие на документалния спектакъл „Ние сме боклуците от Източна Европа“ (театър „Реплика“). Това е платформа за радикален, социален и политически театър, който иззема функциите на абдикиралия държавен апарат. В следствие на тази абдикация много социални групи изпадат в немилост и постепенно се превръщат в ненужна маса, в Боклук. „Институтът на Боклуците“ има за цел да върне социалните и екзистенциалните принадлежности на тези групи хора.

 

 

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*