За безпокойството

Безпокойството е нормалното ми състояние. Разбира се, то се редува с депресия или нездравословна еуфория, но те са просто отражение и следствие на моето безпокойство. Безнадеждното търсене на причина ме доведе до терапия, самоанализ, провалени връзки, безпаметни вечери и множество съжаления.
Началото не се корени в детството, защото не помня момент, в който безпокойството да е отсъствало. Съзнателният ми живот преминава с този възел в корема, сухота в устата, плач из града и треперене отвътре. Безпокойството е донякъде лукс. Действието би могло да убие безпокойството, но то е все едно да съветваш човек в депресия да отиде да потича в парка. Спортът е естествен антидепресант, нали? Депресиран човек, който си обува маратонките, навлича спортно екипче и отива на зумба или фитнес. Разбира се, разбира се.
Безпокойството е различно от депресията, то донякъде те приближава към живота. Всички са обезпокоени, всеки има своите проблеми и трудности, произтичащи от нормалния ход на ежедневието. Онези, които кокетират с разума си, тъй както други с лудостта си, са дълбоко убедени, че твоят проблем не съществува. Хиляди пъти съм чувала, че безпокойството ми е глезотия или каприз, който мога да си позволява и с който мога да се разделя всякога, когато пожелая.
Парализата на безпокойството ти, която ти замайва главата и те кара да спреш насред тротоара е плод на развинтеното ти въображение. Безпокойството, което те изкарва от лекции и заради което губиш поредната си работа е плод на нежеланието ти да вършиш каквото и да е. Може би трябва да се примириш с факта, че ти си мързелива, непостоянна и инфантилна личност. И нищо повече. Красивите ти въжделения за постоянен вътрешен дискомфорт прикриват очевидния ти страх да общуваш или да се бориш за мечтите си. Отвсякъде си залят с добронамерени съвети: да се стегнеш, да пораснеш или да се успокоиш.
Разбира се. Как не се сетих да се успокоя, та вместо това се наложи да прекарам следобеда клатейки се напред назад на пода в кухнята?
Топъл душ, приятелски разговор, спорт (!), хубава книга, приятен филм, кратка разходка. Поеми си дълбоко въздух, подскочи 50 пъти, не пуши цигари, не пий кафе, не чети Фернандо Песоа, не слушай тъжна музика, не споделяй прекомерно лични или срамни факти от биографията си, спи на отворен прозорец, прави си план програма за деня (и я изпълнявай), бъди позитивен, не изисквай твърде много от себе си, но и никога не си позволявай да забравиш какво би постигнал, ако в главата ти нямаше толкова много глупости.
Безпокойството дава широко поле за изява на влюбените в баланса. Да си всякога обезпокоен, при все че животът  би могъл да бъде донякъде приятен е признание за дълбокото ти неумение да живееш. Да трепериш от страх, да тракаш със зъби, да бълнуваш пред лицето на собствения си живот.
Но докато кожата ти е прекалено суха, от свеж въздух се сдобиваш с лоша кашлица, тялото ти е стегнато от вътрешни спазми, пиеш между 9 и 11 кафета на ден, спираш цигарите през 10 минути и си напълно уверен, че приятели не съществуват, единствено Фернандо те разбира и никога, дори ако от това зависеше живота ти не би си направил план програма за деня, то тогава можеш да си позволиш известно безпокойство.
Самата аз нямам рецепта и не мога да овладея безпокойството. То преминава през стени, пресреща ме по улици, удря ме директно в главата, пречи ми да мисля, да говоря, да обичам и да живея нормално. Каквото и да значи това. Не знам как ми е минало през главата, че мога да поддържам сайт или да  имам нормална връзка. (нали щастието трябва да се търси, то никога не идвало само.)
Единствената мисъл, която ме успокоява донякъде е, че аз вероятно съм малко неуравновесена и малко неспокойна.
И какво от това.
Нали разбирате, какво толкова?