Майка ми настоя да започна работа при чичо ми. Никъде не се е срещал по-досаден, глупав, бездарен, дразнещ, напомпан с типичното за посредствените, издигнали се в обществото индивиди самочувствие. Беше нотариус, а аз трябваше да сортирам документите. Сутрин пристигаше и пристъпваше важно, важно. А аз вече трябваше да съм приготвил кафето и да му поднеса кифлата. Няма сутрин, в която да не съм се изплюл в проклетото му кафе. Всеки ден влизаше зачервен и задъхан, отправяше се към миризливия си прашен кабинет, аз вземах подноса, надигах порцелановата чашка и правех каймака неустоимо съблазнителен, добавяйки собствената си безценна слюнка. „Това момче прави най-доброто кафе“, хвалеше ме чичо пред партньори и клиенти. „И е много кадърен“, допълваше. „Ако не се лигави ще стигне далеч“. Прекарвах цял ден в сумрачното помещение, затрупан с безсмислени документи, вечер се понасях омаломощен по улиците, пиех нещо анасоново и смазан заспивах под тежестта на безсмисленото си съществуване. Започвах да се плаша. И тогава реших. Ще кандидатствам режисура в Академията. Телеграфно съобщих на майка ми решението си. Тя само вдигна вежди и каза:
–Напусна хубавата си работа, за да се занимаваш с глупости. Добре, ако не стане ще се заемеш ли с нещо стойностно най-сетне?
Стойностно, какво можеш да отговориш на това. Кимнах и се затворих в стаята си.
Прекарвах много часове в библиотеката, но още повече по улиците. Наблюдавай, само наблюдавай, хората нямат очи да виждат, нямат твоите очи. Возех се в автобуси, минавах по едни и същи улици, разговарях надълго и нашироко с продавача в бакалията, с цветарката, с пощаджията, дори с другаря Петров, който учудващо пламенно ме окуражи да следвам мечтите си. Това е повече от достатъчно, мислех си. Задавах на мама въпроси от рода на: „Как се чувстваш“?, „Как би се почувствала, ако разбереш, че утре няма да дойде“?, „Страх ли те от смъртта“? И така нататък. Освен това, знаех, че притежавам всичко останало. Те трябва да го видят. Тези хора си разбират от работата, мислех си, такъв плам, такъв енергиен заряд, това желание напълно да потънеш, напълно да се самозабравиш, самоунищожиш в собствените си болезнени копнежи. Просто трябва да отида и да се покажа, въобще не се съмнявах. Няма кой друг, ако не аз, няма кой друг да вземат. Това си повтарях, никой друг не е толкова достоен.
Когато отидох на изпита обаче имаше толкова много хора. Бяхме само момчета, тогава беше немислимо жена да бъда режисьор. Всякакви. Контета, с гел на косата, с очила с дебели рамки, с мазни коси, по- възрастни от мен. Някои приличаха на бавно развиващи се, други на философи в тежка емоционална криза. Събраха ни всички във фоайето и председателят на комисията Марко Видев, голямото светило на театъра и киното по това време приповдигнато заговори:
– Момчета, здравейте, знаем какво ви е. И ние сме минали по този път. Но тук трябва да изберем най-добрите, ако не сте сред тях не се отчайвайте, не е краят на света, може би е дори началото на един по-хубав свят.
Оттегли се под напора на бурни ръкопляскания. Беше закръглен, зачервен с малки очички, закрити от прекомерно много лъщяща кожа. Приличаше на угоено пресенце. Всичко отнемаше адски много време, чакането беше съсипващо. Имаше три кръга, но техниката, която ни предоставяха беше толкова примитивна, организацията така тромава, богоизбраната комисия се нуждаеше от почивка на всеки половин час, а на мен нервите ми не издържаха. Някои свиреха на китари, други пушеха умислено, трети лежаха по пода, пиеха вино, смееха се. Аз се щурах насам – натам като побъркан. Не съм очаквал това, не знам въобще какво съм си мислел, но смятах, че специалното отношение към мен ще се прояви веднага. А аз бях просто един от многото. Кандидат. Лицата на всички ме ужасяваха, прекарвах почти цялото време в тоалетната. Имах зловещо разстройство и повръщах постоянно, макар че не бях ял нищо от седмици. Буквално надрисках цялата академията. Имаше някакъв перко, който предлагаше банички, които сам беше направил, сладкиши, бонбони, халва, баклава направена от майка му, кокосовите сладки на сестра му. Имах чувството, че се беше запасил с храна за 10 години напред. Тялото му беше като на дете, приличаше на шестокласник, но някак отпуснат, с малки ръчички и макар само няколко години по-възрастен, вече оплешивяващ и съвсем естествено се залепи тъкмо за мен:
–Какво става, Лудяга? Усмърдя ни живота дето се вика.
–Разкарай се – изръмжах и замалко да си повърна в краката, наблюдавайки как вади някаква мазнотия от кожената си чанта. – И не ме наричай така, ясно ли ти е? – викнах и си вдигнах заплашително ръката.
–Ама и ти си един докачлив. Петко Петков Петков, много ми е приятно. Голям талант и нешлифован диамант.
–Петко Петков Петков – изхилих се аз. – А баща ти как се казва?
–Петко Иванов Петков – гордо съобщи.
После щеше да му се роди син, който кръсти Иван Петков Петков. Сещате се, свят да ти се извие.
–Лелее, ако решиш ще пробиеш тая стена само с поглед. Според мен имаш температура – рече и гальовно допря ръката си до челото ми.
–Не ме докосвай, ясно ли ти е, не ме докосвай, не ме закачай, не говори с мен.
–Е, ама и ти си един, Лудяга. Нямаш грижи, свирни, ако имаш нужда от помощ. Ще ти стискам палци, да знаеш.
Лудяга, винаги щеше да ме нарича така. Тогава изревах:
–Нямам нужда от твоите палци – и в същия момент така ме сви корема, че тичешком и превит на две буквално долазих до тоалетната.
Приличах на призрак, на първите два кръга треперех, получавах зачервявания, появиха ми се обриви. Май наистина имах температура, защото виждах тези от комисията като тролове, зли същества, директно извадени от най-ярките детски кошмари. Смътно разбирах какво ме питаха и постоянно си повтарях, че това не е за мен. Имаше дни, в които просто чакаш. Трите кръга се проточиха почти десет дни, а аз бях отслабнал с десет килограма, имах сини сенки под очите, засъхнала слюнка, дъхът ми миришеше ужасяващо и вървейки към академията трябваше да правя почивки или да се подпирам на стълбове, иначе просто щях да се строполя. Но успях, стигнах до трети кръг, разговор с комисията. Мама ми каза:
–Момче, ще се убиеш.
–Още малко, още малко – повтарях аз.
Вечерта преди трети кръг сънувах най-ужасяващите кошмари, цялото ми тяло беше схванато, бях много болен, но разбирах, това не беше обикновена треска. Нещо лошо щеше да се случи. Всъщност кандидатстването в шибаната Академия скапа целият ми организъм, после цял живот страдах от гастрит, гадене или внезапна умора. От самото начало, знаех, че това не е моето място, че нещата няма да се случат така. Нали ги знаете онези моменти, когато всичко в теб крещи, но ти продължаваш.
Та занесох се някак си до Академията и там да ме посрещна Петков или Бобъра, както бяха започнали да му викат. Доста сполучливо, защото той безумно наподобяваше мишка, хамстер, някакъв гризач.
–Е, Лудяга, нямаше как да минем без теб, кой ако не ти?
Озъбих се едва, едва, строполих се в един ъгъл и заспах. Не знам колко време е минало, но се стреснах, Бобъра ме беше хванал за раменете, разтърсваше ме и крещеше:
–Твой ред е, Лудяга. Хайде влизай и мачкай.
Сънят малко ме беше освежил, но когато застанах пред комисията установих, че краката ми треперят, ръцете също, по лицето ми се бяха появили множество пъпки, имах уморен, съкрушен, направо налудничав вид. Режисьорът трябва да е човек на място, нали разбирате, стабилен.
Огледах се. В стаята имаше само влечуги, мислех си само едно нещо, трябва да избягам оттук, съвсем бях забравил защо съм там, какво съм искал, защо се подложих на всичко това. Трябваше ми камера и свобода. Нищо повече. Марко Видев започна да ми задава общи въпроси. Къде живея? Откъде съм? Къде съм изкарал казарма и така нататък?
–Питам те такива неща, колкото да се отпуснеш, момче – рече строго. –Стига си треперил.
–Добре – казах глухо.
Това предизвика смях у всички. Ама разбира се, направо трябваше да му козирувам. Добре, сър. Наистина исках да се разплача, да се разплача и да се прибера.
–Един режисьор трябва да притежава твърдост, уравновесеност, размах. Ти смяташ ли, че имаш тези качества? – попита Видев.
–Да – отроних с някакъв фалцетен глас и комисията, и някои насядали отзад пак се разхилиха.
Накрая, както ми се струваше след продължила 100 години агония, Видев зададе най-важния въпрос:
– Защо искаш да бъдеш режисьор?
Мълчание. Мълчание. Мълчание.
Въздухът беше толкова тежък, чак сега разбирах напълно този израз. Искаше ми се да изръмжа, да излая, да направя нещо откачено, ненормално, защото беше пределно ясно защо. Защото нямаше друго, нямаше какво друго да правя. И точно това направих, започнах да лая като куче. Уау, Уау, започнах да ръмжа, да си хапя ръцете, да вия.
– Достатъчно – изкрещя Видев. – Извикайте следващия.
Резултатите щяха да излязат след два дена. Прекарах ги на легло, под зорките грижи на мама. Искаш ли аз да отида да видя? Имената на приетите се обявяваха на списъци, разположени във фоайето. Усещах, че няма да съм сред тях, предварително предвкусвах болката, но в мен имаше някаква надежда. Лежах в леглото, толкова болен, толкова скапан, обезверен и жалък. Някакви идиоти ме бяха направили за смях. Бях си позволил да забравя, да позволя, да се слея с тълпата. Университет, институция, глупости мислех си. Ужас, ужас, сковаващ ужас. Въпреки това с трепет в сърцето и леко поукрепнал след два дена отново се затътрих към академията.
Имаше толкова много хора, разбутах тълпата и притеснено започнах да търся името си. Не, не, не и не. Имаше всякакви имена, смешни, турски, френски като Жак, имаше фамилии като Петрунов и така нататък. Но го нямаше най-важното име, най-ценното име, единственото дето всъщност си струваше да напишат, проверих няколко пъти, колкото да се уверя, че цялото преживяване е вече необратимо болезнено. Треснах вратата, колкото да се сещам за трясъка, когато след години влязох през главния вход, за да ми дадат титла и да ме помолят да създам майсторски клас. Но тогава? Тогава кървях. Блъсках стени и кофи за боклук по улицата, когато някой ме догони:
–Лудяга, чакай – извика задъхано и забързано продължи. – И аз не съм приет. И аз съм скъсан.
–Много се радвам – рекох и така го цапардосах, та ми се стори, че главата му ще се откачи, от носа му шурна кръв, а малките му ръчички инстинктивно се свиха. Олюля се, но не падна на земята.
Останах скован, гледайки го как се отдалечава по улицата и нещо ме сви. Несъразмерното му тяло, кожената чанта, всичката храна, която предлагаше, подигравките на другите идиоти – кандидати. Затичах се и го догоних. Очите му бяха пълни със сълзи, по пуловера му имаше капки кръв, ръчичката придържаше памучна кърпичка на цветя, станала алено червена.
–Бобър – казах и обхванах раменете му в нещо като полу- прегръдка, – ще им го върнем, обещавам ти! Тъпкано ще им го върнем.
Петко Петков Петков, един от най-добрите оператори в света. Повелителят на светлината, както щяха да го нарекат по-късно.
И аз им отмъстих. Както ще видите много скоро това нямаше да има значение. Но тези лица. Имах две фантазии, едната беше как излизам и те продължават да се смеят, физиономиите им се разтичат и се превръщат в зловещи маскарадни маски. Другата фантазия бе как съвсем забравят за това момче, дори не се сещат за него. И двете бяха еднакво мъчителни и почти физически унизителни. Все пак, запазих първата. Втората толкова ме обиждаше, че се будех нощем, разтърсван от гняв. Една слънчева сутрин, почти 40 години след този ден се събудих и си казах време е. Както се казва, сега аз бях този дето коли и беси. По това време си имах човек за всичко, да ми пали цигарите, да ми сипва пиене, да ме облича, да кара колата, да опитва храната преди мен, защото бях развил сериозна параноя, да се друса с мен, да раговаря с мен, да ходи по заведения с мен. Привиквах всякакви специалисти – по история, скандинавска митология, изкуствоведи , поети, учени, химици, физици. Казвах : „Сега, ти, говори ми за Ницше“. Като, че натисках копче. Смятах, че мога да извлека това, което ми е полезно, не исках да се затормозявам четейки и бях убеден, че всеки е длъжен да ми служи, да ме вдъхновява, а аз да използвам информацията по своя неповторим, уникален начин. Имах съветници, счетоводители, охранители, секретари, асистенти, постоянна компания от около 15-тина души, която неотлъчно ме следваше. Единствените дейности, които друг не вървеше вместо мен, беше да ми го държи докато пикая или да чука вместо мен.
Да, събудих се в една слънчева сутрин и поръчах да се издири всеки, който е бил в онази стая по време на изпита. Някои лица познах по снимки, които едно момиче домъкна от архивите на кинодейците. По-голямата част бяха хвърлили топа, довършени от алкохолизъм или старост, а други доизживяваха спокойни старини, отдадени на активно нищо-правене. Няколко пенсии бяха мистериозно орязани. Държах да изживеят последните си години, колкото се може по-трагично. Имаше един, който още преподаваше в академията, той беше уволнен по бързата процедура, а обяснението беше, цитирам : „градивни изменения в преподавателския състав“. Остана един – Марко Видев. С прискърбие разбрах, че този титан лежи на смъртно легло в градската болница. Няколко коли, аз и целият ми антураж направихме впечатляваща визитация. Слязох, свалих тъмните си очила, помахах на хората, които се бяха събрали да наблюдават своеобразния цирк, който разигравах постоянно по онова време, надянах трагична физиономия и влязох в сградата. Семейството му, докторите, сестрите, всички излязоха и ме оставиха сам с Марко. „Те трябва да останат насаме“, рече жена му, „Последна среща на големите“, както щяха да пишат утрешните вестници. Ще му предам да каже нещо на оня горе, добавих аз и се насочих към леглото му. От някогашните румени бузи, угоен вид и дядоколедовски асоциации, не беше останало нищо. Приличаше на спукан балон, кожа висеше отвсякъде, пикнята му смърдеше някъде до него, беше целият окован в тръбички и кабели. „Та тоя може да пукне, ей сега“, помислих си. Беше в онова предсмъртно състояние на бълнувания, редувани с прояви на съвършена адекватност. Гърдите му хриптяха. Отвори очичките си, толкова кървясали, като че сред тридневен запой. Погледна ме уплашено.
– Кой сте вие? – изрече едва, едва и се заоглежда притеснено. – Мая –изхриптя.
–Здрасти, старче, не ме ли помниш? – ухилих се аз и наврях муцуната си в лицето му. – Може би си ме забравил.
Сякаш имаше запек.
–Сетих се – обяви. – Какво търсиш тук?
–Скъсахте ме. Тогава ме скъсахте.
–Това беше преди 100 години – едвам говореше проклетото старче. – Нали си известен режисьор, какво искаш?
–Не е там работата, унизихте ме – рекох.
–Момче… – каза и се закашля. После затвори очи и като че заспа.
Да не би да гушна букета, помислих си аз. Напипах му пулса, беше жив. Беше изпаднал в последен сън, танц между живота и смъртта, бълнуваше нещо, дишаше много, много тежко. Жалко. Накрая сме много жалки. Нямаше какво да правя. Огледах се. След малко щяха да влязат дъщерите му, жена му, лекарите. Разкопчах си панталона и си извадих члена. Допрях го до устните му, след това го пернах през лицето няколко пъти. Очите му, както бяха затворени, ги затворих още веднъж. Преди да изляза излаях тихичко и изръмжах. В коридора жена му ме хвана за ръката:
–Благодаря Ви, че дойдохте! Това е голяма чест.
–О, моля Ви – рекох аз. – Честта е моя.
След няколко часа ми звъннаха от един вестник, че Видев е починал буквално час след моето посещение. Искаха да коментирам.
–Какво да кажа – отроних. – Той беше човек, който живя достойно, но още по-важното е, че умря достойно!
Но в този ден. Този легендарен ден, тази легендарна среща, началото на легендарна дружба, на едно от най-легендарните сътрудничества, както ще прочетете в киноучебниците. В този ден седяхме – Аз, същински жив скелет и Бобъра, ревящ и окървавен.
– Искаш ли да пийнем нещо? – рекох.
Той кимна. Имал съм неприемливо много напивания в живота си, но никога нещо подобно. Изпихме невъзможно количество алкохол, направо се чудя как не сме пукнали и двамата още тогава. Вървяхме по улиците, крещяхме, участвах в 3 сбивания, клатушкахме се на някой бар и фъфлейки повтаряхме все едно и също.
–Те не разбират – ревеше Бобъра.
–Те не могат да видят таланта, истинския талант – ръмжах аз.
–Взеха най-големите смотаняци.
–Гъзолизците.
–Страхливците.
–Тези без собствено мнение.
–Бездарниците.
–Дресираните.
Трошахме чаши, гонеха ни отвсякъде, по някое време пак се озовахме пред академията и аз счупих три прозореца, колкото да се отчета с още нещо.
Когато отворих очи, светлината така ме заслепи. Не, това не беше махмурлук, беше някакво извънземно почти божествено усещане, нищо не чувствах, всичко ме болеше, а в същото време си помислих, че никога, никога няма да успея да проходя отново. Скоро осъзнах, че с Бобъра бяхме припаднали прегърнати на някакъв ъгъл. Хората ни гледаха презрително, панталоните ми смърдяха ужасяващо, което ме наведе на мисълта, че някой шегаджия се беше изпикал върху нас. Побутнах Бобъра. Може би час по-късно си стъпихме на краката, подпирайки се на стената. Очилата на Бобъра бяха счупени, той мигаше, ту с едното, ту с другото око, а устата му се свиваше като на бебе. Бяхме отчайваща гледка, повече от отчайваща, плачевна. И тогава както го гледах се разсмях. Изведнъж започна да се смее и той. Толкова много се смяхме, току спирахме избърсвайки сълзите си и пак започвахме. Никога през живота си не съм се смял така. Лечебен, налудничав смях. Мислех, че никога няма да мога да спра. Коремът ме болеше, мамка му, нямаше нещо, което да не ме боли, смехът направо ме сковаваше, но просто не можех да не се смея. Бобъра се разтърсваше от конвулсии, лягаше на земята и пак започваше. Не знам колко е продължило така. По едно време аз казах:
–Ела до нас. Имам малко работа.
Когато влязох майка ми ахна, беше непресторено, тотално шокирана. Насинен, препикан, луд. Като че наистина бях избягал от психиатрията. Отвори си устата да каже нещо, аз сложих ръка пред лицето й и много бавно изрекох:
–Спести ми го.
Събрах набързо малкото вещи, които притежавах. Два панталона, две ризи, два пуловера. Добавих няколко книги, напъхах всичко в стария куфар, нахлупих един каскет, който никога не слагах, погледнах се в огледалото и заявих: Добро начало, приятел, така стават нещата.
Целунах я, тя направи гримаса на отвращение, защото смърдях на бъчва, но след това се окопити, притисна ме много силно, направо щеше да ме счупи, прекръсти се и нищо не каза.
Бобъра ме чакаше на стълбите. Започва се, помислих си.
Прекарах следващата седмица у Бобъра. Той живееше с майка си и двете си по-малки сестри. Не знам с какво се занимаваха тези хора, но ми се струваше че през половината време готвят, а през другата ядат. За 6 дни, почти си възвърнах предишните килограми, укрепнах, започнах да се закачам със сестрите и беше време да изчезвам. Една вечер, както разпивахме в малката кухничка попитах Бобъра:
–Докога така, човече?
–Докога какво? – зяпна той.
–Ами, докога ще живееш с майка си. Де да знам, почти на 30 си.
–Искаш да кажеш, да се изнеса?
–Ами да – рекох аз.
–При жива майка да живея отделен от нея – шокира се той и вдигна малките си ръчички във въздуха. Изглеждаше искрено озадачен.
Трябва да кажа, че жената доживя преклонна възраст и Бобъра винаги държеше тя да е край него, дори когато се ожени и така нататък. Освен това настояваше той да приготвя сладки, сандвичи, сладкиши за целия екип.
–Ти си шибан оператор – крещях аз. – Не някаква готвачка. Има си човек за това. Ето виж, има си човек за всичко. Вси-Ч-Ко
Но за Бобъра беше важно, разнасяше тави, предлагаше шоколад на анемични актриси, обсъждаше рецепти с реквизиторките, черпеше статистите и никога не се раздели с проклетата си кожена чанта.
Наех си стая в най-презряния столичен квартал. Майката на Бобъра, Бог да я благослови ми даде малко пари. Започнах да върша всичко, бях хамалин,каквото дойдеше, момче за всичко. Освен това открих и третото важно удоволствие на живота, а именно проститутките. Каквото изкарвах, отиваше при тях. Влязох в някакъв затворен кръг. Изкарвах пари, които моментално изчезваха. Трябва да кажа, че тези момичета ме обожаваха. Скоро им станах любимец, дори дочух, че всяка се надява да избера нея за вечерта. И нищо чудно, бях толкова нежен, толкова мил, толкова внимавах, като че чуках английската кралица.
–Странно момче си ти – каза ми една от тях. – Мъжете не са толкова любвеобвилни към проститутките.
Скоро започнах да изпълнявам и някои недотам законни поръчки, но средата, в която се движех го изискваше. Имаше един тип Крис, същински гущер с искрящо зелени очи. Усети че съм леко смахнат, ама и голям наивник и започна да ме използва. Живях така няколко години и струва ми се научих доста неща. Един ден Крис цъфна пред вратата ми и каза:
–Слушай, нали не искаш да прекараш живота си в тази дупка.
Да си призная честно бях попаднал в такова блажено безвремие, в такъв съвършен коктейл от лишени от всякаква логика часове, че направо ахнах. Почти бях забравил, че имам мисия.
Работата беше такава, трябваше една стока да се откара от точка А до точка Б. Аз щях да бъда шофьор. Пратката естествено беше незаконна. Парите не бяха кой знае колко, но можех да си купя техника. Крис ме увери, че няма да има проблеми, и че всичко ще мине по мед и масло. А когато някой ви каже, че всичко ще е наред бъдете сигурни, че няма да бъде.
Не бях карал и един час и една милиционерска кола ми даде знак да отбия. Някой беше изпортил работата, но аз наистина нямах представа какво се случва. Досега не бях правил подобно нещо, Крис беше пионка, не знаех кои са големите играчи, за какво става въпрос и как въобще стигнах до тук.
Не бях в затвора, а в следствието. Майка ми ми прати окуражително писмо, в което съобщаваше, че за нищо на света няма да ми помогне и дано най-сетне премисля нещата сега, когато съм стигнал дъното. Единствените, които ме посещавах бяха моите проститутки. Но така невинно пременени, с такива строги облекла, чисти лица и пригладени коси, та човек можеше да си каже, че самият Орден на монахините се е активизирал. Изненада ме, че милиционерите бяха учудващо мили. Но може би все забравях, че бях просто едно момче, което искаше да прави изкуство. След казармата бях подготвен за безмозъчни изроди, които да ми блъскат главата в стената. Държаха ме няколко месеца, разбраха че нищо не знам и, че едва ли не щастлива случайност ме е направила шофьор на проклетата кола. Седмица преди да ме пуснат ме вкараха в стаята за разпити. Имаше един, който явно беше главен, много благороден достолепен тип и двама подчинени в двата ъгъла, единият върлинест и кокалест, а другият нисък и закръглен. Главният започна:
–Е? – попита. Аз мълчах.
–Попитах те нещо – рече.
–Няма да се повтори, господин комисар – изрецитирах задъхано.
–Кажи, момче, какво искаш да правиш?
–Искам да правя филми, господин комисар.
–Филми, значи – повтори той, усмихна се и запали цигара.
–И?
–И трупам опит.
–Много хубаво. И?
–И мисля, че натрупах достатъчно опит.
–И аз така мисля – каза бавно. – Та, какво ще правиш като излезеш.
–Филми, господин комисар.
–И?
–И нищо повече.
–Хубаво. Това исках да чуя.
Докато ме влачеха към вратата, пак се обърна към мен, вдигна пръста си и ми се закани:
–И гледай да не ме разочароваш.
–Няма, господин комисар – изкрещях бодро и в сърцето ми нахлу
светлина.
Никога не знаеш откъде ще изскочи зайчето. Майка ми често го повтаряше и трябва да й се признае, тя имаше и добри попадения.
Когато ме пуснаха се сбогувах сърдечно с всички и с охота заявих, че това са били едни от най-приятните месеци в живота ми.
–И да правиш филми, не магарии – подвикна върлинестият, докато си вземах нещата.
Не бях изминал и няколко крачки, замаян от тоя чуден свят, който преоткривах и ниският набит от стаята за разпити ме догони. Милиционер Николов, както разбрах впоследствие.
–Момче, да те питам – каза го, свъси вежди и се изкашля. – Абе, да те питам, каква е тая работа с филмите бе?
–Ще правя филми, господине – заявих, – велики филми – добавих за разкош.
–Хубаво, тва хубаво, само дето – пак се изкашля. – Абе, кво трябва за тия филми бе?
Размислих внимателно и казах:
–Камера.
–Камера, викаш.
–Камера.
–Хубаво – повтори и запали цигара. – Слушай, аз ще купя камера. Облещих се насреща му. Ама при едно условие. Трябва да снимаш дъщеря ми.
Бях готов да снимам и плашилото от бостана, ако се налагаше. Прииска ми се да го разцелувам, но навреме съобразих, че това няма да му се понрави.
Та ето каква била работата. Дъщерята на милиционера Николов кандидатствала в академията и подобно на други изключителни персони била позорно отхвърлена. След това изпаднала в направо чудовищна депресия. Не искала да яде, да спи, да се вижда с хора, да се жени, да разговаря и не, не искала да пробва пак. Но искала да стане актриса, щяла да лежи на това легло, докато таванът не падне върху й, докато не пусне брада, докато косата й не стигне петите и пак щяла да чака. Да чака да стане актриса. Прозорливият й баща не можел да я гледа в това състояние и слушайки разсеяно обърканите мисли на един бледен младеж в стаята за разпити в главата му се зародила гениална идея. Начин дъщеря му отново да се смее, да го радва, да живее.
Чаках пред пощата. Така беше казал Николов. “Дъщеря ми ще е пред пощата, точно в 7 и ако не си там ще ти избия зъбите“. Още в 6 и половина се заковах на малкото площадче, пушех цигара от цигара и се оглеждах във всички посоки. И тогава я видях. По онова време никой не се обличаше така. Беше с шапка с периферия, косместо палто, ботуши и нещо като клин. Освен това беше много висока, крайниците й като, че бяха допълнително издължени и имаше дълги, дълги изящни ръце, които размахваше насам натам, докато вървеше. Още преди да се приближи, знаех, че е тя, и знаех, защо не я бяха взели. При това момиче се срещаше чудовищна, изключителна некоординираност, личеше, че неща като ритъм, контрол над тялото, над движенията са й абсолютно невъзможни. Ако трябваше да вдигне лявата ръка, показваше ти дясната, почти се препъваше по улицата, а по- късно открих, че е абсолютно лишена от слух и от умението да танцува. Но когато се здрависвахме забелязах и друго. Лицето, късата коса, която постоянно рошеше с неестествено дългите си пръсти. Аристократичност, отвлеченост, големи, дълбоки очи, каквито не бях виждал. Това момиче беше гений и това беше сигурно. Само дето сам ти трябва да си гениален, че да я оцениш, иначе съществуваше възможността да я вземеш за слабоумна, за пълен идиот.
–Елза – каза с плътния си глас, усмихна се и ми подаде ръката си.
–Елза, Елзичке – разцелувах я аз .- Ти чудо на чудесата.
Написах сценария за една нощ.
И се събрахме. Както казваше Бобъра, лигата на отхвърлените. За другата главна роля наех момче, което живееше в съседство. Беше наркоман, прекарваше целия ден в стаята си, кожата му обаче , каква кожа, порцеланова, а погледът стъклен. Обясних му какво искам от него и той се справи блестящо. Използвам случая да му благодаря, защото след това не го видях, не се появи нито на премиерата, нито почувства нуждата да играе отново.
Седяхме тримата в стаята. Аз, Елза и Бобъра, прочетох им сценария, направих нещо като график, говорих дълго и продължително и накрая Бобъра рече:
–Чакай малко и аз съм режисьор – възнегодува. – Не, ти си оператор – рекох спокойно.
–Искам и аз да бъда режисьор.
– Повярвай ми – казах твърдо. – Ти си Оператор.
– Но и аз искам да бъда режисьор – продължи той.
–Добре – развиках се аз. – Изчезвай тогава! Много ти здраве! Стани си режисьор или кандидатствай в шибаната академия докато ти побелеят косите. Изчезвай – креснах, – не искам да те виждам.
Разбих една чаша в стената и се отпуснах на креслото.
–Или ако желаеш – продължих, – остани с мен и стани най-добрия оператор. Ти решаваш – допълних и красноречиво посочих вратата.
Бобъра седна, замисли се, обхвана главата си с ръце, после стана и тържествено обяви.
–Оставам с теб, Лудяга! До края и отвъд – каза и вдигна ръка да козирува.
И аз на свои ред се изправих, просълзих се, беше толкова важен момент, толкова голям. Целунах го по устата, истинска мокра целувка. Допряхме главите си една в друга, плачейки с глас.
А Елза просто седеше отстрани, отпуснала дългите си ръце, пушеше и се усмихваше. И нищо не каза. Просто беше там. Страхотна жена беше тази Елза.
Както казва Фроде „искам още“