Don't play what's there, play what's not there - Miles Davis Follow Me on Facebook

Мари Беснар

„Моята история можеше да бъде вашата история.“
из мемоарите на Мари Беснар
Кралицата на отровите, „добрата дама от Лудон“, изкупителна жертва, извършила перфектното престъпление, вдъхновила филми, статии, книги и изследвания? Какво се крие зад загадката Мари Беснар?
Делото „Беснар“ е определяно като най-големия пропуск на френската съдебна система след Втората световна война. Сравнявано от пресата със зловещата история на Анри Ландру и с медийната истерия около аферата Драйфус.
Мари Давейло се ражда на 15 август 1896 в малкото френско градче Лудон. Няма братя и сестри. Пращат я в пансион и след като се научава да чете се връща у дома.  На 18 години се влюбва в далечния си братовчед Аугуст Антини. Той е болнав младеж, по-малък от Мари, негоден дори за военна служба. Семейството му е против брака с по-възрастната роднина. Въпреки това двамата  се женят на 12 април 1920 година. По това време тя е на 24. Въпреки разликата в годините, Аугуст е блед, вечно изморен и изглежда далеч по-възрастен от енергичната си и дейна съпруга. На 19 юли 1927 година Мари става вдовица. За първи път. Макар че изследователи се опитват да я причислят към опасната порода серийни убийци жени, наричани „Черните вдовици“, Мари не се вписва в тази категория. Въобще трудно е случаят й да се класифицира по какъвто и да е метод. Той изобилства от прецеденти, неясноти, грешки, влияния и мистерии. Без съмнение остава единствено мотивацията на Мари. Тя винаги убива за пари. За наследство, за материална сигурност.  Е, може би почти винаги…
Някои твърдят, че след смъртта на Антини, Мари си отдъхва с облекчение, първоначалното влюбване се е изпарило и тя е започнала да се отегчава до смърт. Други се кълнат, че  винаги е говорила с емоция в гласа за времето прекарано с него. Аугуст си отива от туберкулоза, но по-късно при ексхумацията на трупа, откриват високи нива на арсеник. Арсеник, най-верният помощник на Мари. Жителите на Лудон вече са скандализирани от каменното изражение и пълното безразличие към хорските приказки, които ще се превърнат в запазена марка на бъдещата госпожа Беснар.


През 1928 Мари сключва брак с Леон Беснар. През 1938 умира Мари-Луис, вдовица на Леконте и леля на Леон Беснар. Отива си на 86, а наследството си оставя на Мари и Леон. С това се слага началото на поредица от смърти от страна на фамилиите Давейло-Беснар. Хората в Лудон, известни със силно развитото си чувство за мистицизъм започват да вярват, че над семейството тегне проклятие. Пиер Давейло, бащата на Мари напуска този свят на 14 май, 1940. Заключението на доктора е инсулт, а възрастта на Пиер – 78. Същата година на 2 септември семейство Беснар продължава почти постоянния си траур, изпращайки бабата на Леон на 92 години. Тя е последвана от бащата на Леон – Марсел, който не доживява своята 59-та година. По това време продължителността на живота е значително по-ниска отколкото в момента. Тоест всички са на мнение, че скръбта е огромна, но не пропускат да отбележат, че отишлите са имали възможността „да си поживеят“. А по-късно погребалният агент на Лудон възкликва: „Питате ме за семейство Беснар? О, най-добрите ми клиенти“. По всяка вероятност Леон и Мари действат заедно. Това е още един критерий, по който Мари се различава от черните вдовици. Тя има партньор, при това мъж. Мари е мозъкът в техния тандем. Те не се ограничават само до членове на семейството, убиват съседи, познати и близки приятели. Очевидно и двамата имат завиден актьорски талант и чудовищно самообладание, защото всичките им жертви ги включват в завещанията си, а мотивите винаги са тяхната доброта, отдаденост и грижа.
Поредицата продължава със смъртта на майката на Леон, която умира през 1941 на 69. Причината – белодробна криза.  Люси Беснар, сестрата на Леон се самоубива  на 27 март 1941. Намерена е обесена на стълбите. Казват, че не е могла да понесе смъртта на двамата си родители, но впоследствие се разбира, че Люси е удушена от брат си, който по-късно замаскира убийството като самоубийство. Разбира се, със знанието на Мари, най-вероятно по идея на Мари. Тази случка лавинообразно засилва слуховете около Беснар. Хората започват да шушукат, да се оглеждат, да наблюдават.  Списъкът се допълва от семейство Ривет, което Мари и Леон благородно приютяват. Господин Ривет умира на 14 юли 1939 от пневмония, последван от съпругата си Бланш (27 декември,1939 или 1941 според различни източници). Семейство Ривет оставят Мари техен единствен наследник. По късно, при ексхумацията в телата им е открит арсеник. Но отрова има е във всички 13 жертви, за чието убийство впоследствие е обвинена госпожа Беснар. Парадоксално, но именно наличието на отровата е най-силният коз в защитата на Мари. За да станат жертвите фаталните 13 е бил прекъснат и животът на братовчедките на Мари – Паулине (88 г.) и Виржини (83 г.).
Октомври, 1947 г. Леон и Мари празнуват осемнайстата годишнина от сватбата си. Компанията е весела и разнообразна. Отличава се мадам Пинту, която работи в пощата, приятелка, съседка, наемателка и любовница на Леон. На масата е и Ади. Красивият, млад, русокос германец, който живее при семейство Беснар и работи за тях като мнозина бивши немски затворници. За разлика от братята си по съдба, които са унижавани, не им се дава храна, а отношенията между тях и работодателите им  французи са като между робовладелец – роб, Ади е като част от семейството. Според мнозина в Лудон, за Мари е и нещо повече. По време на последвалите процеси, когато многократно ще е набеждавана в безнравственост заради любовта си към Ади, тя всякога ще казва, че го е обичала, но само като син: „Той беше синът, който Бог не ми прати“. Когато започват делата, Ади се връща в Германия и ясно казва, че не иска да има нищо общо с тази история. Вероятно през цялото време е знаел за действията на Леон и Мари. На масата е и майката на Мари. Възрастната жена гледа подозрително и Леон, и Ади и се чуди кой обект заслужава повече вездесъщото й неодобрение. Мари е приела майка си след като възрастната дама остава вдовица. Двете всяка сутрин ходят на църква заедно.
След празненството Леон и Мари се приготвят за лягане. „Не ти ли хареса тържеството?“, пита Леон. „Отново получих от онези писма“, отвръща Мари. Онези писма са анонимни писма, които не само Мари, а мнозина от жителите на Лудон получават. В писмата адресирани до Мари обикновено се разкриват любовните забежки на Леон,  връзката му с мадам Пинту. Това е друга мистерия свързана с аферата Мари Беснар. Възможно е анонимните писма, които получават съгражданите на Мари да са писани от нея. Този въпрос й е задаван неколкократно в съда. Мари контрира казвайки, че самата тя е получавала анонимни писма. Но сравнявайки почеркът на Мари и този на писмата, според специалисти те съвпадат.  „Може би сте си ги писали сама?“, пита съдията, а Мари презрително извръща поглед. Кой е писал писмата? Ако е била Мари защо го е правила? Да всява смут? Да пренасочва вниманието? Да манипулира? За забавление? Същата нощ Леон приключва разговора заявявайки, че е невъзможно да не отива при друга: „защото там долу ти си  като гробище“. И наистина, Мари е претърпяла операция, заради която не може да води сексуален живот. Това прави връзката с Ади още по-странна. Но категорично не такава  между майка и син.
На 24 октомври след едноседмична агония умира Леон Беснар. Лекарят отсича: уремия. Погребението е трогателно, свещеникът казва, че сега Леон ще се присъедини към своята майка, баща, сестра, братовчедки, баба  и така нататък.
Усещайки предизвестения край Леон е казал на мадам Пинту, че жена му го е отровила. „Сложи нещо в супата ми“, заявява той. Мадам Пинту споделя случката с местния ексцентрик Огюст Люклер. Той решава, че е редно да пише писмо до полицията, а самата Пинту вече разколебана относно възтържествуването на правдата (тя също е  наемателка на Мари), го моли да оставят цялата работа в ръцете на Бог. „Много работа давате на Бог“, категоричен е той и дава старт на продължилата повече от десет години митична афера „Беснар“.


Като че да затвърди нарастващата истерия около овдовялата за втори път Мари, на 16 януари 1949 умира майка й. Първоначално лекарят смята, че е грип, по това време всички боледуват от него. Или от храната, „какво сте яли днес“, пита докторът при първото си посещение. “Само супа”, отвръща възрастната госпожа. Кой ли е направил супата, питат се съседи и превръщат Мари в тема номер едно в градчето. Когато за първи път идват да я разпитват остава непоклатима. „Смятате, че съм способна да убия майка си и съпруга си“, пита тя. Виждайки се на пазара с Люклер между тях възниква кавга. „Вие сте лош човек Люклер и ще ви се случи нещастие“, отсича Мари, която бетонира статуса си на вещица, лоша пророчица, сееща смърт, опасна и лишена от състрадание жена. И наистина няколко месеца по късно в двореца на Люклер избухва пожар. Убеден е, че виновна е Мари. Жандармите отново са пред вратата й, като този път от случая започва да се вълнува и инспектор Лавалет, който до края, ще остане убеден във вината на Мари. По време на инцидента Мари си е била вкъщи, а пожарът е запалило съседско момче. Въпреки това Люклер е убеден, че Мари му е платила. Именно ексцентрикът от Лудон, заедно с мадам Пинту, както и множество други, съседи, познати и странични наблюдатели ще се превърнат в основни свидетели срещу Мари. От този момент нататък в продължение на повече от десет години ще са постоянно под  прожекторите, а Лудон ще запази статута си на мистериозно, дори опасно, под привидната провинциална идилия място.
Тялото на Леон е ексхумирано. Откриват 19.45 милиграма арсеник. Мари Беснар е задържана, а наследствата, които е получавала при смъртта на останалите починали правят наложително изравянето и на техните тела. Във всяко едно е открито арсеник. Мари е обвинена в отравянето на 13 души.
Историята излиза много извън пределите на Лудон, за да стигне накрая до Париж. А впоследствие – извън Франция. Първото дело е на 20 февруари 1952 в Поатие. Мари има възможност да наеме най-добрите адвокати и го прави. Всички обаче са срещу нея. Пред съда е замервана, чуват се скандирания: вещица, убийца. А Мари повтаря като в транс: „професорът направил изследванията на телата греши“. Той е от тях, от тези, които искат да я обвинят несправедливо, защото е различна, защото не е като другите. Тя е невинна, невинна, невинна. Съдията се връща в далечната 1927 и започва да изброява, „13 мъртви госпожо Беснар“, заключва той. „Тринайсет мъртви, но не тринайсет отровени“, репликира Мари. Повечето свидетели от този процес говорят предимно за интимните отношения между нея и младия германец. Консервативните съграждани изреждат случки, които карат всички в залата да избухват в смях. Веднъж при къпане край реката Ади нямал бански и обул гащи, които принадлежат на Мари, друг съсед се кълнял как видял да опипва гърдите й, докато си правел кафе, наблюдателна съседка пък казва, че госпожа Беснар винаги му купувала цигари, явен знак за любовни взаимоотношения. Накрая Мари ехидно възкликва: „В какво ме обвинявате в крайна сметка, че съм въртяла любов с русолявия или че съм отровила съпруга си“?


На Мари не й е позволено да направи контра-експертиза. Експертът Беру е достатъчно независим и талантлив. Без да накърнява тези му качества адвокатът на Мари го моли да посочи в кои от дадените му епруветки има арсеник. Беру взема епруветките, оглежда ги и отсъжда: „в тези двете.“ На следващия ден това изречения ще е на първа страница на всички френски вестници. Защото именно в тези двете, арсеник липсва.
Тъкмо в този момент журналистите започват темата за клюките, за заобикалящата ни среда, за това колко трудно, изморително и дори опасно може да бъде съществуването в малко градче под вечния поглед на съседите. Неслучайно в телевизионната поредица „Мари Беснар:  oтровителката“ (2006 г) историята на Мари е представена през погледа на млада жена, която мечтае да бъде репортер. Казва се Симон и самата тя е от Лудон. По време на Втората световна война баща й загива, а майка й е нарочена, че е имала връзка с немски офицер. По това време французойките обвинени в подобно нещо са били публично линчувани. Останалите жени ги водят на площада, събличат ги, целят ги с камъни и обръсват косите им. Във филма има реплика: „Не за първи път невинен е жертва на клюки в Лудон“. Общественото мнение бавно започва да се разколебава. Може би Мари не е вещица, а напразно страдаща жена. Един от адвокатите й казва: „Твоите врагове са хиляди, но именно те ще те спасят“. И се оказва прав. Първото дело завършва без присъда, но Мари остава в затвора. Именно тогава започва своите мемоари. В тях описва колко непосилно е за нея да бъде на такова място, ужасното отношение, постоянните атаки, на които е подлагана. Капаните, които й залагат, как всячески се опитват да я изкарат виновна, а тя е невинна, невинна, невинна. „Имам си съвестта“, пише тя и „това ми е напълно достатъчно“. Предговорът към мемоарите на Мари, които излизат през 1963 е написан от Сибил Бедфорд.


Вторият процес е през 1954 в Бордо. По време на войната гробарят в Лудон е отглеждал зеленчуци на гробището, той е поливал тях и цветята с химикали , в които се съдържа арсеник. Това откритие е основният коз на Мари. Може би всеки труп в това гробище съдържа в себе си арсеник. Една история обаче отново разколебава обществото относно невинността на Мари. Неин работник разказва как куче на име Кастор трябвало да бъде умъртвено и Мари изрично казала да не го убиват с пушка, както би било най-безболезнено. Тя отровила кучето с арсеник и внимателно наблюдавала агонията, която съпътствала смъртта му. Тази случка Мари обяснила с непоносимостта си към кръв. Следва повторна ексхумация на телата, но настъпва пълен хаус. Експертите са толкова полярни в мненията си, а труповете  така разбъркани след предишните изследвания, че хората започват да се питат: има ли история без истина?
При психиатричната експертиза Мари е определена като необичайно нормална (abnormally normal). Когато й правят теста на Роршах и я питат какво вижда, тя отвръща: „Мастилени петна“. „Разбира се“, смеят се психиатрите, „но какво виждате?“ „Мастилени петна“, настоява Мари, „виждам единствено мастилени петна и нищо повече“.
Последното, трето дело е през 1961. То прилича повече на маскарад, чийто край е предварително ясен. Мари е изминала пътя, и от вещица се е превърнала в „добрата дама от Лудон“. Освен това е тъжна, остаряла, побеляла и толкова изстрадала. „Горката жена“ шептят хората и всички, дори и съгражданите й много се радват когато на 12 декември е окончателно освободена. Впоследствие Мари намира сили дори да прости на старата си приятелка – мадам Пинту.


Издава мемоарите си, връща се в Лудон и умира там на 14 февруари 1980 на 84 години. Иска тялото й да се използва за научни изследвания. Дали си прави шега с хората на науката, които обърка до такава степен? Или не е искала да бъде положена в един гроб, редом до Леон? При Мари Беснар въпросителните винаги са повече, до ден днешен за мнозина аферата Беснар е едно от най-енигматичните събития от средата на 20 век.
Но можем да сме сигурни в едно. Мари Беснар умира богата, свободна и вдовица.

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*