Днес не ми се излиза (откъс)

На 88 години съм. Не съм излизал от апартамента си от 8 години. Харесват ми тези осмици, това число винаги ми е изглеждало някак сексапилно, а пък аз разбирам от тези неща. Никой, никой не предполага, че ще доживее до тази фатална възраст. Най-малко пък аз. Живях така, като че съм безсмъртен и сега започвам да се опасявам, че наистина е така. Разбира се, мога да се самоубия във всеки един момент, но ме движи тъкмо тази сила, която не ми позволи да го направя и по-рано, а именно, нека видим какво още може да стане. Досещате се, няма толкова какво да стане. И все пак всяка сутрин отварям очи, оглеждам се за да видя светлината, светлосенките, как слънцето прониква през тежката завеса, квадратчето, което образува отражението, мъртвешката белота, сиянието на снега или някакъв аромат, който пролетта сега носи дори през винаги затворените прозорци на напоения с тежка старческа миризма мой аристократичен апартамент. Взирам се в жалките си ръце и с прискърбие заявявам „още съм жив“. Може би си мислите, че съм поредният изкуфял старец и това е съвсем вярно, само дето аз съм велик режисьор. Гледам всичките снимки, награди, които грижливо съм наредил, колкото да ме натъжават и току се сетя за нещо. Например този танц, който измислих в „Грехопадение“. Казах да ми намерят млади момичета, най-много 20 – годишни. Имаше една френска песничка, много закачлива, но съвсем простовата, с един от онези повтарящи се рефрени, тоест да ти влезе в главата, да ти се иска да я слушаш постоянно и накрая съвсем да ти опротивее. Та сцената беше как тези момичета танцуват, клатушкат се. Нямаше предварителна хореография, казвах да правят каквото им дойде, но на припева, началото на припева, който се повтаряше два пъти, всички да си вдигат поличките. Когато казах край, извиках да пуснат песента още веднъж и сам се разтанцувах заедно с всички тях. Беше като нещо извън времето, пространството, чувствах се лек, беше се получило добра сцена, добър филм. Всички от екипа се спогледаха озадачени. А понякога препрочитам биографията на Елза Николова, една от любимите ми актриси, където разказва:“ И както седеше навъсен като буреносен облак, с неговите гъсти вежди и мътен поглед, изведнъж лицето му се озари, като че изгря слънце след продължителна буря и започна да танцува – смешно, неумело… Беше толкова нетипично, че почти не реагирахме, но той беше такъв. Зад ледената му външност се криеше момче, което просто искаше да продължи играта, да пренесе чудния свят в главата си – на екрана. И успя. Той наистина успя“.

Лежа няколко секунди и се взирам в тавана. Гледам да не се отпускам, понякога се качвам на един стол, който седи в ъгъла. Мъчително е, но е важно, винаги съм го правил, трябва някак си да се погледнем отстрани. Всеки ден си припомням едни и същи неща. Точно определен спомен за точно определен час. Не съм от тези старци с блуждаещо съзнание, които току се сещат за някаква лелка с червена коса, която продавала сладолед, за първия си преподавател, след това за майка си. И така в съвсем разбъркан ред. Разбира се, появяват се някои образи и аз не знам откъде, но за мен е важно да преживея отново нещата, които сам съм си определил. Не всички са щастливи, напротив, подбрал съм срамни, ужасяващи и възбуждащи. Затътрям се към тоалетната и се хиля на себе си. Голямата легенда не може да се изпикае. Няма нищо по-смешно от члена на 88- годишен старец, трогателен, безполезен, сбръчкан. Пускам няколко капки и се опитвам да си измия зъбите. Всички подобни дейности ми отнемат невероятно много време. Мислиш си, сега мога да тичам, да пуша, толкова съм бърз, схватлив и не можеш, не можеш да проумееш как това ще изчезне, как в един момент, всяко движение ще ти причинява болка, как паметта ти ще започне да ти изневерява, как сексуалното желание, просто ще се изпари. Сам избрах да съм самотник. Преди 8 години, по случай 80-годишнината ми имаше голям юбилей. Главата ми се завъртя, стана ми лошо, не разбирах какво ме питат, какво ми говорят, напълно бях забравил за някои сцени, които аз съм измислил. Моето въображение ги е сътворило, а сега тези хора, бяха далеч по-добре запознати. Мъчително беше, че не познавах повечето от внуците си, а всички, които бяха дошли изглеждаха симпатични деца. Последната ми жена, с която отдавна бяхме разделени, изглеждаше блестящо в сравнение с мен. И нищо чудно беше 20 години по-млада. С типичната си доброта се приближи, поклащайки се, както едно време (какво ли въобще си е мислела) и мазно прошепна в ухото ми: „Ти си истинска развалина“. Като че бях наказан, че съм доживял до тази преклонна възраст. Не, нямаше да стана за смях. Веднъж мой приятел драматург каза, че тези, които се страхуват от гаврата, са тези, които се страхуват от смъртта. Е, прав беше, мен ме беше страх и от гаврата, и от смъртта. Нямаше какво повече да предложа на света. Затворих се и не излязох. Не исках да се изолирам някъде в провинцията, сред природата. Никога не съм обичал природата, винаги ме е плашела. Обичах и обичам градовете, на разсъмване, след гуляй, когато денят свършва и се появяват светлините, забързаните хора, къде ли отива този, а тя колко е красива, пийва ми се нещо, нещо силно, още една цигара, разходка, случайна среща. Пък и винаги съм обичал да затворя героите си в едно помещение и да чакам какво ще се случи. Има ли хубав апартамент, има и надежда. Липсата на вяра се ражда и вирее в претъпканите къщи, бежанските лагери и ипотекираните домове. Животът на самотника се оказа далеч по-забавен отколкото някога съм предполагал. Оказа се, че съм си страхотна компания. Аз, който някога треперех, ако някоя жена не ме пуснеше при себе си, молих се пред вратата й, не можех да остана сам дори една минута, защото всичките ми демони ме връхлитаха. Звънях на асистентките си посред нощ. Те ме приемаха в малките си квартири. Правеха ми чай. Обикновено в съседната стая плачеше бебе, което бях събудил. Накрая задрямвах и като че се успокоявах. Но наистина, единствените хора, с които си струва да общувате са самотниците, но за съжаление, те не искат да общуват с вас.

Носят ми храна. Марта идва да чисти веднъж седмично. Винаги казва едно и също: „Тук смърди на старче“. Този коментар така ме разсмива, че изпадам почти в неконтролируем пристъп на истеричен кикот. Сутрин ми носят и пресата. Не си показвам лицето, само подавам костеливата си старческа ръкa, за да поема пратката. Сигурно ме мислят за зомби, да не говорим, че след първото позвъняване ми отнема поне половин час някак да се занеса до вратата.

Слагам огромните си очила и чета неща, които въобще не ме засягат. Ама, разбира се, та аз почти не съм от този свят. Но продължавам да ги разлиствам с някаква маниакална прецизност, все пак съм тук. После се настанявам винаги с гръб към прозореца и се връщам към първия спомен, който съм подбрал. Един от най-мъчителните, но и най-неразбираемите за мен. Винаги съм бил свръхчувствителен и тъкмо тази ми черта ме направи режисьор, макар че сега ще издам една тайна. Всеки полуидиот може да бъде режисьор и то велик режисьор, тайната е да стигнеш докрай. Всеки има  собствен свят, който заслужава да се пресъздаде на екрана, но не всеки има лудостта, маниакалността и фанатизма, че да се бори за това свое право. Да убедиш другите, да ги вдъхновиш, да се подчиниш на собственото си въображение. Ако си достатъчно луд, че да стигнеш дотам, другото е фасулска работа, лека травма от детството, объркан личен живот, гениална моментна хрумка и ето те и теб. Или по-точно и ето ме и мен.

Дори не затварям очи, просто гледам в една точка и всичко отново се случва. Всяка сутрин в продължение на 8 години такива неща ме разтърсват, каква мистерия съм самия аз, каква магия. Тези преживявания, колкото и филми да направя, разбирате ли, никой, никой няма да достигне до тях. Те са само мои и дори мои не са, защото когато умра (което може да стане ей сега) няма да ги има. Те ще са се случили, или може би дори пак ще се случват, или се случват в паралелни светове, ако погледнем по- метафизично на нещата, но не и в този вид, не и чрез моите възприятия, шанса нещо да се случи, да не се случи, да… не, не, не, не мога да мисля повече.

Вече не бях войник и се прибрах у дома. Но не бях и същият, там се случиха ужасни неща и винаги съм се стремял да избягам от тях. Майка ми, никога не ще се роди по-уравновесен и разумен човек от нея, забеляза как обръснатата ми глава витае в облаците и как измършавялото ми тяло не иска да се вдигне от леглото. Наистина, колко различен съм от мама, направо съм се чудил откъде съм се появил. Сигурно ще ви се стори егоцентрично, но постоянно си повтарях неща от рода на: „Ех, драги, ти не си от този свят“. Не вярвам, че ни създават родителите, ние сме нещо повече, необяснима материя, истинско чудо наистина, но далеч по-тайнствено, далеч по- ефирно. Записа ми час за невролог, тогава нямаше психолози, а дори да е имало, мама не е вярвала в тях. Нервната система, мозъкът, все пак това бяха органи, възпаления, за които си имаше санаториуми и може би няколко инжекции. Душата не боледуваше. Самата мисъл за съществуването на душата, струва ми се притесняваше майка ми или просто я объркваше. И наистина тя живя достойно, честно и без сътресения, искам да кажа, тя никога не попита „Защо“?. Въпросът, чийто отговор нямам след 80 филма, 88 години, 8 деца и 18 месеца в психиатрия. Мама казваше: „Животът е гаден, защото е гаден“, „Бедни сме, защото сме бедни.“, „Отиваш в казарма, защото и другите отиват“. Тази предопределеност, липса на каквато и да е изключителност, направо ме влудяваше. Ами, аз, мамо? Аз съм аз, защото съм аз, ами ако аз искам да стана нещо повече, ако не съм роден, просто, защото съм роден, просто защото е трябвало да се ожениш, защото всички се женят и после да имаш деца, защото така правят всички дето се женят. Творчеството, творецът наистина се ражда от неудовлетвореността. Затова добрите творци обикновено са несимпатични, неразговорливи, некрасиви деца. Поне аз. Бясно исках да се докажа, но идея си нямах как. Не бях сръчен, бях нервен, не ми вървеше с момичетата. В себе си обаче имах някакъв неизчерпаем бяс, ярост, многовековен гняв, поглеждах се в огледалото и виждах почти дяволската си усмивка и натежалия поглед. За да желая нещо такова, нещо повече за себе си, то значи аз съм специален, разсъждавах аз. А това е добро начало, мислех си. И дори не съм подозирал колко съм бил прав.

Та застанах пред кабинета на невроложката и когато влязох тя ме погледна косо. Черната коса, бялата кожа, пламтящият поглед, неспокойството. Според мен не беше виждала по-жив човек. Аз буквално щях да се самозапаля, а в същото време исках да лежа, да спя, да се разхождам, и да мълча. Беше пряма, направо като се замисля сега, страхотна жена и очевидно много умна, защото всичко беше разбрала. „Нищо ти няма, драги. Уморил си се, казармата е гадно място.“. „Мхм“, съгласих се. „Слушай, там случвали ли са сe…неща, които не бива да се случват? Разбираш за какво говоря“. Кимнах в знак на съгласие. „С теб ли“?. „Не. не с мен. Но можеше да бъде и с мен“. „Добре“- каза тя. „А сега трябва да живееш“. Какво клише, помислих си, каква съвършена глупост и глупост, и голяма глупост. Но после си казах, тя е права, каквото и да е, трябва да се живее. И трябва точно Аз, Аз, да видя докъде мога да стигна, защото кошмарите и те са си мои, страховете те също, а копнежите за тях да не говорим. За Бога, аз бях девствен и винаги съм си мислел, че именно това в казармата, беше първият ми досег със сексуалността, нещо насила, долно, грубо, от което ти се гади. Но ето, имаше жени. И аз трябваше да ги намеря, да ги опозная, да проникна в тях, да намеря утеха за нещата, за които нямаше утеха. Разцелувах невроложката и излязох. Струваше ми се, че летя, защото нямаше човешко същество, сила, която да ме спре. Сега всичко е глупост, толкова стар съм, че нищо няма значение. Но самото усещане в онази минута, очакването, всичко да е пред теб и всичко да може да се случи. После каквото и да се случи, защото ми се случи дори повече отколкото аз, дръзкият, дръзвах да мечтая. Но нищо не може да се сравни с мига, който се опитвах да преоткрия, да разбера. Дали това е младостта? Не знам, не мисля, по-скоро е времевото пространство преди да отвориш вратата, да срещнеш жената, когато във въздуха витае нещо по-особено. Но това си е в реда на нещата, винаги, когато си щастлив, никога да не го осъзнаваш.

Още на следващия ден я видях. Беше облечена толкова просто, лицето беше чисто, много бяло и излъчваше сияние. Светлина. Косата кестенява, прибрана, лъскава и много жива. Искам да си говоря с нея, искам да й чуя гласа, помислих си. Беше с две момичета. Сега или никога, рекох си, какво пък толкова. Никога не бях заговарял момиче, никога не бях изпитвал желанието да последвам някого, да му се харесам, да го очаровам. Да, жадувах възхищение, но то никога не беше приемало конкретен образ, а сега се бе облякло с кафява пола, сива памучна блуза и ниски черни обувки. Вървях известно време зад тях, после рязко преминах на отсрещния тротоар, пресякох и им препречих пътя.

–  Много сте красива – казах и погледнах нея, така че да разберат за кого се отнася. – Искате ли да повървите с мен?

Направо щях да се сгромолясам. Целият се изпотих, помислих, че ще припадна, ще се напикая, ще ми се изсмеят в лицето. Седях там с типичната си невротичност, несхватливост, неумението да бъда такъв какъвто жадувах – спокоен, уверен, привлекателен. Всъщност бях красиво момче с много черна коса и много тъмни очи. И седях там, треперех и когато момичетата се спогледаха озадачени и си пуснаха по една снизходителна усмивка, а аз аха да побягна, тя рече:

–  Вървете. Аз ще ви настигна.

Можеше да не го направи. Защо го направи? Тя не беше от жените дето тръгват с първия, който им казва такава идиотщина. Много сте красива. Но то си беше така и за мен не беше заучена фраза, нещо, което да използвам, а после да проверявам действа ли. Тя беше красива и аз исках да се разходя с нея. Да се разхождаш с красива жена, има ли по-голямо удоволствие на този тъп свят, където всичко омръзва. Приятелките се отдалечиха, кикотейки се.

–  Покрай реката? – каза.
– Какво?
–  Покрай реката, обичам да се разождам там.

Скоро разбрах, че е още ученичка, и че се казва Елена. Хубаво име, хубаво момиче. Мислех, че е по-голяма, но чак сега забелязах, че лицето беше детско. Бях се объркал от притеснение, но тя не беше още жена, а момиче. Но у нея имаше това спокойствие, грация, мъдрост, някаква предопределеност, каквато жените получават. Колко велики създания са това жените. Вървяхме, тя с високо вдигната глава, а аз подтичвайки около нея. Всички, всички я гледаха и всички виждаха, че това момиче, това направо извънземно момиче е с мен. И то защото беше решила, че си заслужава човек да се разходи с мен. Не знаех какво да кажа, искаше ми се да съм блестящ, остроумен, да я впечатля, да се похваля с нещо, с някоя история, с някакво умение, с някакво голямо напиване или безумна случка от казармата. Но нямаше нужда, това беше единственото момиче, което бях впечатлил със съвършената си искреност. Много си красива, искам аз да се разхождам с теб.

Започнахме да се разхождаме всеки ден, чаках я да свърши училище и скоро започнахме и да си говорим. За всичко. И тогава разбрах, че тя чете, говореше за поети, писатели. „Те са най-добрите приятели“- казваше. „По-истински са от всички наоколо, нищо, че са мъртви“. И тогава ми светна, започнах да чета като луд, после се виждахме и аз й препрочитах отделни пасажи. Мислел съм си точно същите неща, крещях по улиците. Това толкова върховно усещане, собствените ти чувства, но така както ти самият никога не би могъл да ги опишеш. Друго съвършено удоволствие на живота. Държахме се за ръце, но скоро открих, че зад привидното спокойствие и освободеност се крие вулкан от неудовлетвореност, скованост и страх. Явно беше израснала с лицемерно религиозните, обществено приетите за онова време постоянни натяквания , че всичко свързано с любовта и секса е лошо и грешно. Всички ни учеха на това. Опитах се да я целуна и тя несръчно долепи устни до моите.

Открих, че пред нея, че с нея наистина мога да си говоря. „Някой ден ще бъда велик“, казах й. „Не знам как, но ще го направя, ще стане, ще видиш, вярваш ли ми“? Вярвам ти, казваше тя…Но велик? Не смятах за нужно да уточнявам дали ще бъда велик писател, художник, мошеник, пътешественик или политик. Просто велик ми стигаше.

– Ще бъдеш там – каза ми един ден и посочи небето. И наистина, една звезда светеше по-ярко от останалите.

Прибрах се, клатушкайки се, като пиян, а моята звезда ме следваше през целия път. Прибрах се само, за да ме посрещне майка ми и грубо да ми напомни, че съм се превърнал в лентяй, нехранимайко и хрантутник.

–  Ти не разбираш – обясних.– Аз ще бъда там – рекох и вдигнах ръката
си нагоре.

 –При другаря Петров? – облещи се майка ми.

Другарят Петров живееше над нас, беше началник в едно предприятие и Петрови бяха далеч по-заможни от нас.

– Не, глупачке – развиках се аз и отворих прозореца. – Там! – изкрещях и посочих небето.

 –Съвсем си се смахнал – заключи майка ми и се оттегли.

– Все още нищо не си видяла – прошепнах, облегнах се на прозореца и жадно напълних гърдите си с кислород. На мен ми трябва повече въздух, повече светлина, повече звезди, от всичко аз ще изисквам повече. Реших и заспах на отворен прозорец.

Отново на следващия ден моята Елена. Лена. Елини. Лени. Лен. Елен. Ена. Ел. Ен ме заведе на кино и окончателно предопредели пътя ми. Даваха филм на Салвоторе Трести. Трести, голяма работа си, по- късно винаги го споменавах като режисьора, който ме е вдъхновил, заради когото и аз съм решил да стана режисьор. Седях там, бях ходил на кино няколко пъти като малък с леля ми, но аз ненавиждах леля си, така че просто жадувах следобедът да свърши. А сега обожавах Елена и се бях запознал с такава изключителна откачалка като Трести. Това и аз го мога. Бях си мислел да стана актьор, но с присъщата си скромност заключих, че съм прекалено умен. Не казвам, че актьорите са глупаци, все пак прекарах по-голямата част от живота си в безценната им компания, те са невероятни същества, но вярвайте ми актьорът трябва да е глупав по един удивително наивен, по детски гениален начин. Не беше за мен, но гледах и си мислех, виж ти, това и аз го мога, светът, прекроен по мой образ и подобие. Трести имаше диво въображение, личеше как се е забавлявал и още повече как си е позволявал. Всичко опира до това – колко можеш да си позволиш? За всеки решил да тръгне по този път, сега, след цялото това време му казвам да се запита, всичко това е прекрасно, направо чудо, дивно, славен живот, но приятелю, можеш ли да го понесеш? Не е безплатно да се правиш на Господ.

Излязохме от киното и с мен се бяха случили няколко събития. Вървях различно, пушех различно, убеден бях, че съм специален, направо Изключителен, аз бях Избраният. Вече дори Елена не ми въздействаше така свръх мощно, както сам въздействах на себе си. Не исках да е така. Наистина винаги съм се съмнявал. Постоянно живеех с усещането, че лъжа всички, че съм пълен некадърник и ей сега ще влезе някой, който ще ме разкрие. Не бях роден с изключителна, неподлежаща на съмнение дарба. Като, че седнах и го реших. Но колко, които са решили същото наистина са го направили? Не знам, считам живота си ту за щастлива случайност, ту за пълен ад, ту за съвсем зле прикрита бутафория. Но дори и тези моменти на неспокойствие, на неумението да се наслаждаваш на момичето, на децата, на вечерите, на простото щастие, на мен ми се струваха съвършени . Защото аз исках това. Имах демона в себе си. Точно, нали казват талантът, геният е нещо извън теб. Значи какво съм можел да направя, какво мога да направя, движеше ме тази коварна сила и толкова. Бях безсилен. И все още съм.

Елена вървеше до мен, все така спокойна, лека. И изведнъж я намразих, тя просто беше отишла на кино. Каква глупачка, простачка, презряна особа, която никога не ще проникне до глъбините на невъобразимо цветната ми емоционалност.

– Да се разходим, още малко – рекох.
–Става късно – прошепна и се облегна на рамото ми.

Каква смотанячка, проста крава, продължих аз. Ставало късно. Какво искаше тя, за какво мечтаеше, а да, сетих се, да стане детска учителка, да се ожени и да има деца. Нали не мисли, че е възможно да се ожени за мен (макар че по-рано и аз се отдавах на същите мечти). Както вървеше до мен се загледах в облите й гърди, ръцете й бяха толкова бели, направо нереалистично на фона на нощния мрак. И тогава казах:

– Ела тук.

И я повлякох към една тъмна пряка. Опрях я с гръб към стената и бръкнах под полата й. Цялата трепереше, възбудих се неистово. Колкото и наркотици да съм вземал през живота си никога не съм усещал такъв прилив на адреналин.

– Ох. Ох – продължих аз.

Тя ме молеше да спра. Сега ще мълчиш. Точно това казах. Сега ти ще мълчиш. Сложих си ръката в устата й и я накарах да я оближе, лицето й беше мокро. Това си беше изнасилване, аз бях толкова груб, а тя естествено въобще не беше възбудена. Свърших за секунди и спермата се спусна по крака й. Тя ме погледна ужасена, като че ме виждаше за първи път, като че виждаше чудовище, дявол. Какво направи? Какво напрви? Какво направи с мен, питаха очите й.

 „Това е моето кръщене“, мислех си. Краят на нормалността. Това, което се беше случило в казармата имаше фатално въздействие. Именно чрез този акт, трябваше да се отърва от този спомен. Насилници. Жертвите и техните насилници. Погледнах ръката си. Беше цялата с кръвта на Елена, Лена. Побягна, бях скъсал чоропогащника й. Сигурно я болеше. Как се прибира едно момиче след такава вечер.“ Бях на кино. Добре, гладна ли си“? Аз бях девствен и тя беше девствена, никога няма да разберем колко можем да се нараняваме.

Не я видях повече, никога повече. Не знам какво се е случило с нея. Но знам, че никога разходките няма да бъдат същите. И няма да вярва на никого, дето й казва, че е красива. Посветих „Момчето“ – един от най-тежките ми за заснемане филми на Елена. Единствената, така написах. След премиерата тогавашната ми приятелка, съвършена ексцентричка влетя с нож на партито, крещейки: „Коя по дяволите е тази Елена?“ Мисля си, че сигурно с отвращение е чела интервютата ми, възхвалите, наградите, лекия живот. Да, само перверзници, мегаломани и отвратителни типове стават известни. Лена, прости ми.

Мисля, че я видях веднъж в парка. По изключение се разхождах с тогавашната ми жена и децата, посръбвайки от кафето с уиски, така както го пиех през по-голямата част от живота си. Хората махаха, поздравяваха ме, жена ми беше истинска красавица с блестящо руса коса, аз пушех, ходех тежко, хилех се като идиот и ръсех остроумия. И тогава, с някакъв шлифер, да, да точно на толкова трябва да е. Хвърлих чашата и побягнах. Жената вървеше бързо, скри се от погледа ми. Краят на парка, където започваше булеварда, тя просто изчезна.

– Какво ти става? – попита ме жена ми, когато се върнах задъхан.
– Нищо – отвърнах. – Видях един призрак.