Да срещнеш Цветан Марангозов

marangozov.snimka15 март 2016 година беше обикновен ден. До 18:00 часа. След това нищо не беше вече същото. Имах лекции, бях на работа. След това щях да ходя на кино. Дори не бях сигурна, че ми се ходи. Бях уморена, раздразнителна, не можех да се концентрирам. Да, спомням си, че изпитах съмнение, да се прибера или да се разхождам безцелно (преднамерено шляене), да пия бира, да водя неангажиращи разговори. Да се отпусна, да забравя. Или да отида на кино. Киното не те отпуска, хваща за гърлото и те пренарежда, променя те, изтощава те, опасно е да се ходи на кино. Не знаеш какво може да ти се случи, вече не си същият. Не си същият човек. Ти си друг, различен.

Мислех, че ще гледам късометражни филми от 60-те и 70-те. Нямах представа, очаквах селекция. Една добра селекция. Отидох в Гьоте-институт по-рано. Там ме чакаше Люси. Моята най-добра приятелка, която има много черни очи.
–Знаеш ли какво ще гледаме? – попитах я и се взрях в бездънните й черни очи.
–Не – рече тя.
На масата видях множество брошури. Върху тях беше образът на един мъж с каскет, мустаци, цигара и най-живият поглед, който можете да си представите. От тези погледи дето ти говорят, от тези хора, които разбират.
Докато се качвахме по стълбите за началото на прожекцията, започнах да чета. Настанявахме се в импровизираната кино-зала на неудобните столове и аз продължавах да чета. Побутвах Люси и й четях откъси от интервюто, което беше поместено.
–Ще гледаме негови филми – шептях истерично. Той казва: „Присъствам чрез отсъствие“, нарича се професионален дилетант. Казва още, че не е никакъв хуманист и се интересува само от себе си. Люси, този човек е абсолютно гениален. Добре, на колко години е в момента. О, чуй това: „Седим си в кафенето, ражда се някаква идея, ти ще играеш това, ти-това, отиваме до „Затхлер“, там можеше да се наемат камера стативи, всичко необходимо. Така направих 27 късометражни филма“. Неговото творческо кредо е изразът; Покажи раните си. Мили Боже – продължих – Защо никога досега не сме чували за Цветан Марангозов?
Защо никога досега не сме чували за Цветан Марангозов? Роден е на 3 октомври 1933 г. в София, в семейството на архитекта и поет Николай Марангозов. Майка му е германка. През 1951 г. е осъден за опит за бягство през граница. През 1960 г. заминава в Германия на гости на майка си, но вместо в Хамбург, спира в Мюнхен и остава там. Част е от мюнхенския електронен авангард. В Германия е известен като режисьор, в България като писател. Казва за себе си, че понякога е българска вълна и немска частица, понякога немска вълна и българска частица. Казва още, че душата е сбор от трептения. Първият писател, който чете досието си в архивите на ДС и публикува част от него през 2000 г. През 1991 се завръща в България и оттогава живее тук, в пълна изолация. Живее в малко селце в Родопите, Полковник Серафимово.
И тогава се появи. Да, той беше там. Имах невероятната възможност и шанс да видя Цветан Марангозов, да го чуя. И той не ме разочарова. Беше мъжът от корицата, макар и с побеляла коса, на 82 години, но погледът, погледът беше същият. Настани се с чаша вино. Той казва – „Гените са всичко. Аз пуша например от 14-годишен. До днес. Пия, пуша трева, въобще живея без чувство за възраст. Просто така някак съм се консервирал инфантилно.“
Късометражните му филми се показват в България за първи път. Между всеки един от филмите той казваше няколко думи. И говореше просто така… без поза, без претенция, с много „и така нататък“, „и това е“, и много „не знам“. Говори за тази искреност в отношенията, която му е липсвала в България. Да бъдеш достатъчно смел да говориш без да се притесняваш. Каза, че винаги следва потока на мисълта: „Аз не пиша, аз повръщам.“
Цветан Марангозов (известен в Германия като Маран Гозов) има 143 филма. Принадлежи към така наречената „Мюнхенска група“. Кураторът на събитието Бернхард Марш го нарече предтеча на Фасбиндер. Филмите му бяха толкова леки, ефирни, елегантни, с чувство за хумор, с дълбоко разбиране и усет към всичко. Към всичко. А той не е учил да бъде режисьор, учил се е в движение, експериментирал е, позволявал си е. Филмите му имат множество награди от различни фестивали, което му дава възможност да продължи да снима. Има роман „Безразличният“, пише поезия. Тази година е бил включен в ретроспективната част на Берлинале. Винаги работи с приятели, непрофесионалисти. Има монодрама „Гъбата или Обратното на обратното“, която е била поставяна в Народния театър. Автор е на музиката на повече от 80 филма. Сред филмите му е 162-минутен документален филм за гуруто на германския авангард Йозеф Бойс.
Участва и в работата по серии от мащабния и много успешен телевизионен сериал  „Случай за двама“, сценарист на седем от епизодите, режисьор на един епизод, актьор в един епизод.
Цветан Марангозов каза, че го интересуват провалените хора. Тази особена порода хора. Че и той се счита за част от тях. Учуди се, че нямаше колеги, режисьори, актьори, сценаристи. Защо никой не е написал, че тази година един българин е включен в официалната програма на Берлинале? Попитаха го защо не снима филм в България. Марангозов каза, че е имал такива намерения при завръщането си през 1991 г., а „да правя филм в момента няма как, та аз не мога да се изкача по стълбите“. „Но в България за простите неща се изисква много енергия. Липсва организация, точност, дори и договорите не важат. И се отказах.“ Късометражните филми на режисьора са правени преди 50 години и са изключително ценен архивен документ за живота в Мюнхен от онова време и за немските нрави. Но освен това те са непреходно въздействащи в своята красота, в безумната виталност на Марангозов, която е вдъхнала живот на неговите филми.
На другия ден отново имаше прожекции на късометражните му филми отново в Гьоте-институт, отново от 18:00 ч. И с Люси отново бяхме там. Но този път бяхме казали на всичките си приятели. Това е нещо, което не можеш да си позволиш да пропуснеш. Благодарността е най-висшата форма на радост. Цветан Марангозов спомена, че има възможност през есента да бъдат показани пълнометражните му филми.   След това излязохме замаяни. Замаяни. Постоянно говорим как искаме да заснемем филм. Ако толкова го искаме да го направим. Така си казахме. И го направихме. Ако толкова ти е притрябвало да станеш писател, просто трябва да пишеш книги. Същата седмица заснех първия си късометражен филм. Казва се „Най-жалкият човек, когото съм срещал“.
Заради Цветан Марангозов. Заради всички онези, които са си позволявали, които са изнасилили живота, които са страдали и накрая, са изгорели като факли, за да осветят пътя на тези след тях. Защото това е пътят и искаш ли нещо много, трябва да се разделиш с част от себе си. Не заради монолитните хора, ами заради тези с многото лица. Заради шанса да бъдеш жив.
За да може докато нас ни има, докато я има „тая грешна земя“ да се появи някой, който е толкова дързък, че е убеден, че никой не пише като него, че никой не може да каже нещата както той може, че той струва, че той заслужава повече, за да може тези след него да си помислят същото … И така нататък…
И така нататък.

1 Kоментар

Вашият отговор на владимир сабоурин Отказ

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*